— Значи не си оптимист?
— Аз съм адвокат по наказателни дела, господин съдия. Оптимизмът не ми е в кръвта.
Съдия Хенри най-сетне развинти капачката на пластмасовата бутилка. Отпи глътка вода. И пак погледна Роби право в очите.
— Много добре, ще се обадя на губернатора — каза той, сякаш обаждането му можеше да спаси положението.
Нямаше да го спаси. Телефонът на губернатора звънеше непрестанно. Роби и неговият екип бяха причината за повечето обаждания.
— Благодаря, господин съдия, но не очаквам това да промени нещо. Губернаторът не е отложил нито една екзекуция. Дори напротив, иска да ги ускори. Хвърлил е око към Сената и не сяда на закуска, преди да преброи гласовете. Той е двулично, гадно, страхливо, мазно копеле с блестящо бъдеще в политиката.
— Значи не си гласувал за него?
— Не съм. Но ви моля да му се обадите.
— Обещавам. След половин час имам среща с Пол Кофи, за да обсъдя въпроса с него. Не искам да се изненада. Ще си побъбря и с човека от вестника. Искам да се знае черно на бяло, че съм против екзекуцията.
— Благодаря, господин съдия, но защо чак сега? Можехме да проведем този разговор преди година или пет. Намесвате се ужасно късно.
— Преди година малцина мислеха за Донте Дръм. Не го заплашваше екзекуция. Имаше шанс да намери подкрепа от федералния съд. Може би отмяна на присъдата, нов процес. Не знам, Роби. Навярно трябваше да се намеся по-решително, но делото не е мое. Имах си други грижи.
— Разбирам, господин съдия. И ви благодаря.
Стиснаха си ръцете и се сбогуваха. Роби слезе по задното стълбище, за да не се сблъска с някой бъбрив адвокат или чиновник. Докато крачеше бързо по пустия коридор, той се мъчеше да си спомни още някой държавен служител в Слоун или окръг Честър, който да е изказвал подкрепа за Донте Дръм. В паметта му изплува името на единствения чернокож градски съветник.
От девет години водеше дълга, самотна битка. И скоро щеше да я загуби. В Тексас не отменяха екзекуциите, защото е позвънил братовчедът на някой голям спонсор например. Добре смазаната машина работеше безотказно. Веднъж задвижена, нямаше начин да бъде спряна.
На затревената площ пред сградата на съда общински работници сглобяваха импровизирана трибуна. Наблизо няколко полицаи разговаряха нервно, гледайки как се отварят вратите на първия църковен автобус. Десетина чернокожи слязоха и се отправиха напред през тревата покрай военните мемориали. Избраха си място, разгънаха сгъваеми столове и зачакаха. Протестната демонстрация беше насрочена за обяд.
Бяха помолили Роби да говори, но той отказа. Не му хрумваше нищо освен бунтовни призиви, а не искаше да го обвинят в подстрекателство. И без него имаше кой да разбуни духовете.
Според Карлос, който имаше задачата да следи уебсайта, коментарите и блоговете, обстановката драстично се нажежаваше. За четвъртък бяха планирани протести в Остин, Хънтсвил и Слоун и в кампусите на поне два тексаски университета, където учеха предимно чернокожи.
Дайте им да се разберат, помисли си Роби, докато потегляше с колата.
13
Рано сутринта Кийт пристигна в болницата за обичайната обиколка. В момента там имаше шестима енориаши на „Сейнт Марк“ в различни стадии на лечение или възстановяване. Той навести и шестимата, подхвърли им по няколко утешителни думи, помоли се заедно с тях, после отиде да потърси Травис Бойет за предстоящия вълнуващ ден.
Денят наистина се оказа вълнуващ, но по неочакван начин. Бойет вече си беше тръгнал. Според една от сестрите, когато в шест сутринта минали на визитация, заварили леглото му празно и грижливо оправено, болничният халат сгънат до възглавницата, а маркучът на венозната система — внимателно намотан около преносимата стойка до леглото. Един час по-късно някой се обадил от Анкър Хаус, че Травис Бойет се е прибрал и иска лекарят му да знае, че всичко е наред. Кийт веднага потегли към дома, но не намери Бойет. Един от надзорниците каза, че той не работел в сряда. Никой нямаше представа къде може да бъде и кога ще се върне. Докато караше към „Сейнт Марк“, Кийт си повтаряше да не се тревожи, да не изпада в паника. Бойет щеше да се появи. После се нарече идиот, защото е дал макар и капка доверие на един отявлен убиец, сериен изнасилвач и патологичен лъжец. Докато паниката го обземаше въпреки всичко, той осъзна, че поради навика си да търси доброто у всеки срещнат се е държал прекалено меко с Бойет. Прекалил бе в стремежа да го разбере, дори да му съчувства. По дяволите, този човек беше убил едно седемнайсетгодишно момиче само за да задоволи похотливите си желания, а сега явно гледаше със задоволство как друг ще умре заради престъплението му. Един Господ знаеше колко още жени е изнасилил.