Тълпата нададе възторжен рев, който разтърси прозорците на сградата на съда. Паломар погледна играчите и всички те едновременно смъкнаха фланелките. Захвърлиха ги пред краката си. Отдолу носеха еднакви бели тениски с образа на Донте Дръм. Под него с дебели черни букви беше изписано: „НЕВИНЕН“. Играчите излъчиха гърди, размахаха юмруци и тълпата ги обсипа с възторжени овации.
— Утре ще бойкотираме учебните занимания! — изкрещя Паломар в микрофона. — И в петък също! А в петък вечер няма да има футболен мач!
Протестът се предаваше на живо по местния канал и повечето бели в Слоун бяха залепнали за телевизорите. В банки, училища, домове и служби се чуваха все същите тихо промърморени думи:
— Не могат да го направят, нали?
— Естествено, че могат. Как ще ги спреш?
— Този път прекалиха.
— Не, ние прекалихме.
— Значи мислиш, че е невинен?
— Не съм сигурен. Никой не е сигурен. Там е проблемът. Просто има твърде много съмнения.
— Той си призна.
— Така и не намериха трупа.
— Защо просто не спрат нещата за няколко дни, нали разбираш, отлагане или нещо подобно?
— Защо?
— За да свърши футболният сезон.
— Предпочитам да няма бунт.
— Ако вдигнат бунт, ще ги съдят.
— Не се надявай.
— Градът ще избухне.
— Да ги изритат от отбора.
— За какви се мислят, та ще отменят мача?
— Имаме четирийсет бели момчета, които могат да играят.
— Адски си прав.
— Треньорът трябва да ги изхвърли.
— И да ги арестуват, ако бягат от училище.
— Гениално. Така ще налеят масло в огъня.
Футболният треньор гледаше протеста в кабинета на директора. Треньорът беше бял, директорът чернокож. Взираха се в екрана и мълчаха.
В полицейския участък, на три пресечки от съда, началникът Джо Радфорд гледаше телевизия заедно със заместника си. Управлението имаше на щат четирийсет и осем униформени полицаи и в момента трийсет от тях наблюдаваха нервно протеста.
— Ще има ли екзекуция? — попита заместникът.
— Да, доколкото знам — отговори Радфорд. — Преди час разговарях с Пол Кофи и той смята, че всичко върви по план.
— Може да ни потрябва помощ.
— Не. Ще метнат няколко камъка и ще им мине.
Пол Кофи гледаше предаването сам, седнал зад бюрото си със сандвич и чипс. Прокуратурата беше на две пресечки зад съда и той ясно чуваше рева на тълпата. За него подобни демонстрации бяха необходимо зло в една страна, която уважава човешките права. Хората можеха законно да се събират — разбира се, с разрешение — и да изразяват чувствата си. Същите закони, които гарантираха това право, ръководеха и безпрепятствения ход на правораздаването. Неговата работа бе да преследва престъпници и да изолира виновните от обществото. А когато престъплението се окажеше тежко, щатските закони му повеляваха да изисква възмездие чрез смъртното наказание. Точно това бе сторил в делото „Дръм“. Не изпитваше съжаления, съмнения или дори най-лек смут за своите решения, тактиката си пред съда и вината на Дръм. Работата му бе оценена многократно от опитни апелативни съдии. Десетки образовани юристи бяха обсъдили всяка дума от делото „Дръм“ и потвърдиха присъдата. Кофи вярваше в себе си. Съжаляваше за връзката със съдия Вивиан Грейл, за болката и срама от разкритието, но нито за миг не се съмняваше в правилността на решението й.
Тя му липсваше. Връзката им се бе разпаднала под товара на всеобщия упрек. Вивиан избяга и не желаеше повече да го чува. Прокурорската му кариера скоро приключваше и колкото и да бе неприятно, трябваше да признае, че ще напусне поста си опетнен. Екзекуцията на Дръм обаче щеше да е неговото върховно постижение, негово оправдание и бляскав момент, който гражданите на Слоун — поне белите — щяха да оценят.
Утре щеше да е най-хубавият му ден.
Цялата адвокатска кантора гледаше предаването на големия телевизор в заседателната зала и когато протестът най-сетне свърши, Роби се оттегли в кабинета си с половин сандвич и диетична кока-кола. Секретарката от приемната бе подредила грижливо в средата на бюрото му десетина листчета с телефонни обаждания. Онези от Топика го заинтригуваха. В ума му изплува неясен спомен. Той заряза храната, вдигна слушалката и набра номера на отец Кийт Шрьодер.