Събраха се по залез слънце под резервирана шатра в щатския парк „Ръш Пойнт“ край Ред Ривър — колкото се може по-близо до Никол. Шатрата се издигаше на малка стръмнина над реката, а на стотина метра от нея имаше малко пясъчно островче, често заливано от реката. Там бяха намерили нейните документи. За онези, които я обичаха, това отдавна бе мястото, където Никол е намерила вечен покой.
При многобройните си идвания до „Ръш Пойнт“ Рива винаги вдигаше на крак всички медии в Слоун. С годините обаче местните репортери загубиха интерес. Тя често идваше сама, но понякога влачеше и Уолис със себе си; никога не пропускаше рождения ден на дъщеря си и четвърти декември — датата на изчезването. Но днешното бдение беше различно. Имаха какво да празнуват. Фордайс бе пратил екип от двама души с камера, които вече втори ден следваха по петите Рива и уморения Уолис. Освен тях присъстваха два телевизионни екипа и пет-шест журналисти от вестниците. Тия знаци на внимание вдъхновяваха богомолците, а отец Рони се радваше, че толкова много от енориашите му са дошли на шейсет километра от дома си.
Докато денят гаснеше, те изпяха няколко химна, после запалиха свещи и ги раздадоха. Рива седеше на първия ред и ридаеше непрестанно. Отец Рони не устоя на изкушението да изнесе проповед, а паството му не бързаше да си тръгва. Той подхвана темата за правосъдието и изсипа цяла лавина цитати от Библията в подкрепа на Божията повеля да бъдем спазващи закона граждани.
Последваха още молитви, спомени на приятели на Никол и дори Уолис след едно побутване в ребрата успя да стане и да измънка няколко думи. Отец Рони приключи с многословен призив за състрадание, милосърдие и сила. Помоли Бог да е с Рива, Уолис и техните близки при изпитанието на екзекуцията.
Напуснаха шатрата и тържествено се отправиха към импровизираното светилище досами водата. Положиха цветя пред бял кръст. Някои коленичиха и пак се помолиха. Всички си поплакаха.
В шест часа вечерта в сряда Кийт прекрачи прага на Анкър Хаус с намерението да опипа Бойет и да си поговори сериозно с него. До екзекуцията оставаха точно двайсет и четири часа и Кийт бе решил да направи всичко по силите си, за да я спре. Задачата изглеждаше невъзможна, но поне щеше да се опита.
Бойет или си играеше с него, или беше мъртъв. През деня не бе ходил на работа, не се бе обаждал на надзорника си и никой не го бе виждал в Анкър Хаус. Нито едно от тия неща не беше задължително, но самото му изчезване всяваше тревога. Трябваше да се прибере точно в шест вечерта и не можеше да напусне без разрешение преди осем сутринта. Той не дойде в шест. Кийт изчака цял час, но от Бойет нямаше и следа. В приемната дежуреше бивш затворник на име Руди. Той промърмори на Кийт:
— Най-добре вървете да го намерите.
— Нямам представа откъде да започна — отвърна Кийт.
Остави на Руди номера на мобилния си телефон и започна от болниците. Караше бавно, чакаше обаждане от Руди и оглеждаше улиците с надеждата да зърне как по тротоара куцука някакъв смахнат с бастун. Нито една болница в центъра не бе приела пациент на име Травис Бойет. Нямаше го на автогарата, не пиеше с алкохолиците край реката. В девет вечерта Кийт се върна в Анкър Хаус и седна на стол в приемната.
— Няма го — каза Руди.
— Какво ще стане сега? — попита Кийт.
— Ако се прибере през нощта, ще го наругаят, но ще му се размине, стига да не е надрусан или пиян — тогава наистина става зле. Тук ти прощават една издънка. Но ако не се прибере цяла нощ, сигурно ще го върнат в пандиза. Тия хора не си поплюват. Какво е надробил Бойет?
— Трудно е да се каже. На него изобщо не може да му се вярва.
— И аз тъй чух. Добре, оставихте ми номера си. Ако се появи, ще ви позвъня.
— Благодаря.
Кийт по стоя още половин час, после подкара към къщи. Дейна притопли лазанята и вечеряха на подноси във всекидневната. Момчетата спяха. Телевизорът работеше с изключен звук. Не си казаха почти нищо. От три дни насам Травис Бойет ги бе обсебил и това започваше да им омръзва.