После дойде Роби. Той започна да работи в кантората още като студент и за другите адвокати скоро стана ясно, че е различен. Не проявяваше особен интерес към печалбата, но изгаряше от омраза към обществените неправди. Подтикваше баща си да поема дела за граждански права, възрастова и полова дискриминация, полицейско насилие — все неща, с които човек може да си навлече всеобща омраза в едно малко южняшко градче. Умен и дързък, Роби изкара три години колеж на север и успешно мина през Юридическия факултет на Тексаския университет в Остин. Никога не потърси друга работа, не си и помисли да работи другаде, освен в бившата гара в центъра на Слоун. Там имаше много хора, които би искал да съди, и още повече онеправдани и унижени, които се нуждаеха от него.
С баща му влязоха в конфликт още от първия ден. Останалите адвокати или се пенсионираха, или отидоха в други кантори. През 1990 г., на трийсет и пет годишна възраст, Роби заведе дело срещу град Тайлър, Тексас, за дискриминация при настаняване в общински жилища. Процесът в Тайлър трая цял месец и по някое време Роби бе принуден да си наеме охрана, след като смъртните заплахи станаха твърде правдоподобни. Когато съдебните заседатели издадоха присъда за деветдесет милиона, Роби Флак се превърна в легенда, богаташ и неудържим радикален адвокат, вече разполагащ с необходимите пари да разпалва такива скандали, каквито сам той не си бе представял. За да се отърве от него, баща му се пенсионира и отиде да играе голф. Първата съпруга на Роби прибра малка част от парите и побърза да се върне в родния си Сейнт Пол.
Адвокатската кантора „Флак“ стана основна дестинация за ония, които се смятаха дори малко засегнати от обществото. Пострадалите, обвинените, онеправданите, наранените — рано или късно всички търсеха мистър Флак. За проучване на случаите той наемаше купища млади сътрудници. Всеки ден проверяваше мрежата, прибираше добрия улов, а останалото изхвърляше. Кантората се разрасна, после рухна. Пак се разрасна и пак дойде поредното срутване. Адвокатите идваха и си отиваха. Той съдеше тях, те съдеха него. Парите се изпариха, после Роби отново спечели голямо дело. Най-ниската точка в колоритната му кариера дойде, когато хвана счетоводителя си да краде и го преби с куфарче. Спаси се от по-тежко наказание, като прие трийсет дни затвор за хулиганство. Историята изскочи на първа страница и целият град жадно попи всяка дума. Роби, който, естествено, копнееше за популярност, се притесни не толкова от затвора, колкото от лошите отзиви в пресата. Щатската асоциация на юристите го наказа с публично порицание и деветдесет дни отнемане на правата. Това бе третият му сблъсък с Комисията по етика. Той се зарече да не бъде последният. Скоро след това втората му съпруга го напусна със солидно обезщетение.
Животът му, също като характера, бе хаотичен, скандален, в непрестанен конфликт със себе си и околните, но никога скучен. Зад гърба му често го наричаха „Роби Чешита“. А след като започна сериозно да пие, прякорът се превърна в „Роби Чашката“. Но въпреки суматохата, махмурлуците, смахнатите жени, враждуващите партньори, разклатените финанси, загубените каузи и презрението на властимащите Роби Флак всяка сутрин пристигаше на гарата със свирепа решимост и този ден да се сражава за малките хора. И невинаги изчакваше те да го намерят. Ако чуеше за неправда, Роби често скачаше в колата и тръгваше да я търси. Това неуморно усърдие го отведе до най-знаменития случай в цялата му кариера.
През 1998 г. Слоун бе зашеметен от най-сензационното престъпление в историята си. Седемнайсетгодишната ученичка от местната гимназия Никол Ярбър изчезна и повече никой не я видя жива или мъртва. За две седмици градът затаи дъх, докато хиляди доброволци претърсваха улици, паркове, канавки и изоставени сгради. Издирването остана безплодно.
Никол беше харесвано момиче, добра ученичка и участничка в обичайните клубове. В неделя посещаваше Първа баптистка църква, където понякога пееше в младежкия хор. Най-голямото и постижение обаче бе, че стана мажоретка в гимназията. През последната учебна година тя застана начело на отбора — може би най-завидният пост в училището, поне за момичетата. Понякога излизаше с приятеля си — футболист с големи мечти и ограничени способности. Вечерта, в която изчезна, Никол току-що се бе обадила на майка си по мобилния с обещание да се прибере преди полунощ. Беше петък в началото на декември. За „Слоун Уориърс“ футболният сезон бе приключил и животът отново се нормализираше. По-късно майка й щеше да заяви, че двете с Никол се чували поне по шест пъти дневно, което се потвърждаваше и от телефонните разпечатки. Разменяли си и средно по четири есемеса. Поддържали непрестанна връзка и било немислимо дъщеря й просто да избяга, без да каже дума на майка си.