По мръкнало стана ясно, че никой не иска да напусне гарата. Нямаше много писмена работа и в момента не можеха да предприемат нищо значително в полза на Донте Дръм. Тексаският апелативен съд още не бе взел решение по претенциите им за психическо заболяване. Фред Прайър още висеше в покрайнините на Хюстън с надеждата пак да покани на чашка Джоуи Гембъл, но не вярваше да успее. По всичко изглеждаше, че е дошла последната нощ от живота на Донте Дръм. А неговите защитници търсеха утеха един от друг.
Пратиха Карлос за пица и бира и когато той се върна, използваха за вечеря дългата маса в заседателната зала. Малко по-късно пристигна Оли и се заформи игра на покер. Оли Тъфтън беше един от малцината чернокожи юристи в Слоун, близък приятел на Роби. По фигура напомняше топка за боулинг и твърдеше, че тежи сто и осемдесет килограма, макар да не бе ясно защо му е да се гордее с това. Беше гръмогласен, весел и надарен с огромен апетит към храната, уискито, покера… и уви, към кокаина. На два пъти Роби едва го спаси от загуба на адвокатските права. Понякога Оли припечелваше от дела за автомобилни злополуки, но парите мигновено се изпаряваха. Когато влизаше някъде, се превръщаше в единствен източник на шум. Оли организира покера, назначи Карлос да раздава, определи правилата и разказа най-новите мръсни вицове, като в същото време пиеше бира и дояждаше студената пица. В играта се включиха Марта Хандлър, която обикновено печелеше; другата правна асистентка Бони; Кристи Хинз, която все още се страхуваше от играта и още повече от Оли; и временно наетият куриер на име Бен Шутс.
Шутс имаше пистолет в сакото си, закачено на стената. Роби имаше в кабинета си две заредени пушки. Арън Рей винаги ходеше въоръжен и сега тихо обикаляше гарата, наблюдавайки прозорците и паркинга. През деня кантората бе получила няколко заплашителни обаждания и всички бяха в бойна готовност.
С бира в ръка Роби отскочи до кабинета си, остави вратата широко отворена и позвъни на приятелката си Диди. Тя беше на йога, в блажено неведение за предстоящата екзекуция. Живееха заедно от три години и Роби почти вярваше, че имат бъдеще. Тя не проявяваше особен интерес към работата в кантората и това се отразяваше благотворно на връзката им. Дългият поход на Роби в търсене на истинската любов беше осеян с жени, които не можеха да приемат факта, че за да бъдат заедно, трябва да се съобразяват с него. Сегашната му приятелка си имаше свой път и се срещаха само в леглото. Тя беше с двайсет години по-млада и Роби продължаваше да е лудо влюбен в нея.
Той позвъни на един репортер в Остин, но не каза нищо за публикуване. Обади се на съдия Елайас Хенри и му благодари за ходатайството пред губернатора. Пожелаха си всичко хубаво, знаейки, че никога няма да забравят предстоящите двайсет и четири часа. Стенният часовник сякаш бе спрял на девет и десет. Роби щеше да помни до края на живота си, че точно в девет и десет Арън Рей влезе в кабинета му и съобщи:
— Първа баптистка църква гори.
Битката при Слоун бе започнала.
15
Кийт нямаше представа дали е успял да заспи. През последните три дни бе спал толкова малко и в тъй необичайни часове, че навиците му бяха излезли от релси. Когато телефонът иззвъня, той беше готов да се закълне, че е съвсем буден. Дейна обаче го чу първа и трябваше да побутне съпруга си. След четвъртия или петия сигнал Кийт най-сетне вдигна слушалката.
— Ало — промърмори замаяно той, докато включваше лампата.
Часовникът показваше 11:40 ч. Бяха си легнали преди по-малко от час.
— Хей, пасторе, аз съм, Травис — изрече гласът отсреща.
— Здравей, Травис — каза Кийт, а Дейна посегна за халата. — Къде си?
— Тук, в Топика. В някаква закусвалня в центъра, недалеч от Анкър Хаус.
Говореше бавно и езикът му се заплиташе. Втората или третата мисъл на Кийт бе, че Бойет е пил.
— Защо не си в дома?
— Няма значение. Вижте, пасторе, страшно съм гладен, не съм хапвал нищо от сутринта, а седя тук само с едно кафе, защото нямам пари. Умирам от глад, пасторе. Имате ли идеи?
— Пил ли си, Травис?
— Една-две бири. Нищо ми няма.
— Харчиш пари за бира, но не и за храна?
— Не се обадих, за да се караме, пасторе. Можете ли да ми уредите нещо за ядене?
— Дадено, Травис, но трябва да се върнеш в Анкър Хаус. Чакат те. Говорих с Руди и той каза, че ще те мъмрят, но нищо повече. Като хапнеш, ще те върна където ти е мястото.