— Не се връщам там, пасторе, забравете. Искам да ида в Тексас, разбрахте ли? Още сега. Наистина искам. Ще кажа истината на всички, ще им кажа къде е тялото и тъй нататък. Ние трябва да спасим момчето.
— Ние?
— Кой друг, пасторе? Ние знаем истината. Ако отидем заедно там, можем да спрем екзекуцията.
— Искаш още сега да те откарам в Тексас? — попита Кийт, гледайки съпругата си в очите. Тя поклати глава.
— Няма кой друг, пасторе. Имам брат в Илиной, но с него не си говорим. Сигурно мога да позвъня на надзорника, но едва ли ще прояви интерес да ме мъкне чак до Тексас. Познавам някои момчета от временния дом, но те нямат коли. Когато животът ти мине в затвора, пасторе, не ти остават много приятели навън.
— Къде си, Травис?
— Казах ви. В една закусвалня. Гладен.
— Коя закусвалня?
— „Синята луна“. Знаете ли я?
— Да. Поръчай си нещо за ядене. Ще дойда след петнайсет минути.
— Благодаря, пасторе.
Кийт затвори телефона и седна на ръба на леглото до жена си. Няколко минути мълчаха. Не искаха да се карат.
— Пиян ли е? — попита накрая тя.
— Мисля, че не. Пийнал е малко, но изглежда трезвен. Не знам.
— Какво правиш, Кийт?
— Отивам да му купя вечеря или закуска, наречи го както искаш. Ще го изчакам пак да си промени решението. Ако е сериозен, нямам друг избор, освен да го откарам в Тексас.
— Имаш избор, Кийт. Не си длъжен да возиш този извратен тип до Тексас.
— Ами младежът в онова отделение, Дейна? Помисли как се чувства в момента майката на Донте Дръм. Идва последният ден, в който ще види сина си.
— Бойет те разиграва, Кийт. Той е лъжец.
— Може би да, може би не. Но погледни какъв е залогът.
— Залогът ли? Работата ти е залогът. Репутацията ти, кариерата — всичко залагаш на карта. Имаме три деца, трябва да мислим за тях.
— Няма да рискувам кариерата или семейството си, Дейна. Може да ме плеснат през пръстите, нищо повече. Знам какво правя.
— Сигурен ли си?
— Не.
Той бързо смъкна пижамата и се облече с дънки, риза, мокасини и червена бейзболна шапка. Дейна го гледаше безмълвно. Кийт я целуна по челото и излезе от къщата.
Бойет тъкмо оглеждаше подноса с впечатляващо количество храна, когато Кийт се настани на стола отсреща. Заведението беше полупразно. Няколко масички бяха заети от униформени полицаи със средно тегло към сто и десет килограма. Сякаш всички се бяха наговорили да си вземат пай. Кийт си поръча кафе и се усмихна на иронията на съдбата — един неосъден убиец да се храни с апетит само на десет метра от цял полицейски отряд.
— Къде беше цял ден? — попита Кийт.
Тик. Голяма хапка бъркани яйца. Дъвчейки, Бойет отговори:
— Ами не помня.
— Загубихме целия ден, Травис. Планът ни беше да направим видеозаписа, да го пратим на властите и пресата в Тексас и да се надяваме на чудо. Ти изчезна и провали всичко.
— Денят си отиде, пасторе, тъй че не го мислете. Ще ме откарате ли в Тексас, или не?
— Значи ще нарушиш условията на предсрочното освобождаване?
Тик, глътка кафе, трепереща ръка. Мощната тръпка сякаш обхвана всичко в Бойет — от гласа до пръстите и очите.
— Това в момента ми е най-малката грижа, пасторе. През повечето време си мисля за смъртта. Тревожи ме и онова момче в Тексас. Опитах се да го забравя, но не мога. И момичето. Трябва да я видя, преди да умра.
— Защо?
— Трябва да й кажа, че съжалявам. Много хора съм наранил, пасторе, но убих само веднъж. — Той се озърна към полицаите, после продължи малко по-тихо. — И не знам защо. Тя ми беше любимката. Исках да я задържа завинаги, а като осъзнах, че не мога, тогава…
— Разбрах те, Травис. Дай да говорим по същество. До Слоун има около шестстотин и петдесет километра по права линия, но на практика са почти деветстотин, голяма част от тях по пътища с две платна. Полунощ е. Ако потеглим веднага и караме като луди, можем да стигнем там по обяд. Само шест часа преди екзекуцията. Имаш ли представа какво ще правим, като пристигнем?
Бойет сдъвка парче наденица и се замисли над въпроса без какъвто и да е признак на тревога. Кийт забеляза, че той отхапва по малко и дъвче бавно, преди да остави вилицата и да отпие глътка кафе или вода. Не изглеждаше прекалено гладен. Храната не беше важна.
След нова глътка кафе Бойет каза: