— С кого?
— Със себе си. След като още веднъж видя Никол и й кажа, че съжалявам, ще бъда готов за всичко, дори за смъртта.
Кийт замълча. Предстоеше му маратонско пътуване с този тип буквално рамо до рамо през идните десет, може би дори дванайсет часа и се надяваше, когато пристигнат в Слоун, да не е прихванал от лудостта му.
Паркира на алеята зад дома си и каза:
— Травис, предполагам, че нямаш нито пари, нито дрехи.
Това изглеждаше очевидно.
Травис се изкиска и вдигна ръце.
— Ето ме, пасторе, с цялото ми земно имущество.
— Така си и мислех. Чакай тук. Ще се върна след пет минути.
Кийт остави двигателя да работи и изтича към къщата.
В кухнята Дейна приготвяше сандвичи, пакети чипс, плодове и каквото й попаднеше под ръка.
— Къде е той? — попита тя, щом Кийт прекрачи прага.
— В колата. Няма да влезе.
— Кийт, не вярвам, че си решил сериозно.
— Какъв избор имам, Дейна?
Колкото и да се тревожеше, той вече бе взел решение. Беше готов за скандал с жена си и приемаше всички възможни рискове на пътуването.
— Не можем да седим тук със скръстени ръце, след като знаем кой е истинският убиец. Той е вън, в колата.
Тя опакова един сандвич и го сложи в кутийка. Кийт взе от килера голям найлонов плик и мина в спалнята. Намери за Травис чифт стари памучни панталони, две тениски, чорапи, бельо и един необличан суичър. Сложи си нова риза, свещеническата якичка и тъмно синьо спортно сако, после нахвърля в един сак малко лични вещи. След няколко минути се върна в кухнята, където Дейна се бе подпряла на мивката с предизвикателно скръстени ръце.
— Това е огромна грешка — заяви тя.
— Може би. Не го правя по свое желание. Бойет избра нас.
— Нас ли?
— Добре, избра мен. Той няма друг начин да стигне до Тексас, или поне така казва. Вярвам му.
Тя извъртя очи към тавана. Кийт погледна часовника на микровълновата фурна. Бързаше да тръгне, но осъзнаваше, че жена му има правото на няколко прощални изстрела.
— Как можеш да му вярваш за каквото и да било? — попита тя.
— Вече разговаряхме за това, Дейна.
— Ами ако там те арестуват?
— За какво? За опит да спра екзекуцията? Не вярвам това да е престъпление дори в Тексас.
— Помагаш на затворник да наруши условията на освобождаването си, нали?
— Да, в Канзас. Не могат да ме арестуват заради това в Тексас.
— Но не си сигурен.
— Виж, Дейна. Няма да ме арестуват в Тексас. Обещавам ти. Може да стрелят по мен, но няма да ме арестуват.
— На забавен ли се правиш?
— Не. Не е смешно. Стига, Дейна, погледни цялостната картина. Мисля, че Бойет е убил онова момиче през деветдесет и осма. Мисля, че е скрил тялото и знае точно къде. И мисля, че има шанс за чудо, ако стигнем до там.
— А аз мисля, че си луд.
— Може би, но съм готов да рискувам.
— Обмисли риска, Кийт.
Той беше пристъпил по-близо и сега сложи ръце на раменете й. Тя стоеше като вкаменена, все тъй със скръстени ръце.
— Виж, Дейна. Не съм рискувал никога през живота си.
— Знам. Сега е звездният ти миг, нали?
— Не, не става дума за мен. Стигнем ли там, ще стоя в сянка, без да се пъча…
— Ще залягаш под куршумите.
— Както кажеш. Ще стоя зад кулисите. Звездата е Травис Бойет. Аз съм просто шофьор.
— Шофьор? Ти си свещеник със семейство.
— И ще се върна до събота. В неделя ще проповядвам, а следобед ще излезем на пикник, обещавам.
Раменете й провиснаха и тя безсилно отпусна ръце. Кийт я прегърна силно и я целуна.
— Опитай се да разбереш — каза той.
Тя кимна покорно.
— Добре.
— Обичам те.
— И аз те обичам. Пази се, моля те.
Телефонът иззвъня посред нощ — в дванайсет и половина. Роби беше легнал с Диди преди по-малко от час, когато се разнесе оглушителен звън. Диди, която бе заспала без помощта на алкохола, подскочи първа и каза „Ало“. После подаде слушалката на приятеля си, който още се мъчеше да отвори очи.
— Кой е? — изръмжа той.