— Тия въпроси не ми харесват.
— Е, какво очакваш да чуеш в Тексас? Пристигаме, представяш се като истинския убиец, а после заявяваш, че не обичаш въпроси. Бъди сериозен, Травис.
Изминаха в мълчание няколко километра. Травис се взираше в мрака отдясно и леко потропваше с пръсти по бастуна. Почти час не бе проявявал признаци на главоболие. Кийт погледна скоростомера и осъзна, че кара със сто трийсет и пет километра — петнайсет над разрешената скорост. Достатъчно, за да го глобят където и да било в Канзас. Той намали скоростта и за да поддържа ума си буден, разигра мислена сцена, в която пътен полицай го спираше, проверяваше документите му, след това документите на Бойет и накрая се обаждаше за подкрепление. Избягал престъпник. Съучастникът на злодея е лутерански свещеник. Сини лампи. Белезници. Нощувка в затвора, може би в една килия с беглеца, който не би трябвало да се притеснява от поредната нощ зад решетките. Какво ли щяха си помислят децата?
Отново започна да клюма. Имаше да проведе един телефонен разговор. Това поне щеше да го ангажира дотолкова, че напълно да прогони съня. Той извади телефона от джоба си и набра запаметения номер на Матю Бърнс. Наближаваше два след полунощ. Очевидно Матю спеше дълбоко. Събуди се едва след осмия сигнал.
— Дано поводът да е сериозен — изръмжа той.
— Добро утро, Матю. Как спа?
— Много добре, отче. Защо се обаждаш, по дяволите?
— Не ставай груб, синко. Виж, пътувам за Тексас заедно с човек на име Травис Бойет, същия мил джентълмен, който посети нашата църква миналата неделя. Може да си го виждал. Ходи с бастун. Както и да е, Травис има да направи признание пред властите в някакво малко тексаско градче, наречено Слоун, и бързаме да спрем една екзекуция.
Гласът на Матю се избистри веднага.
— Полудял ли си, Кийт? Качил си онзи тип в колата?
— О, да, напуснахме Топика преди около час. Обаждам се, за да те помоля за помощ.
— Веднага ще ти помогна, Кийт. С един безплатен съвет. Обръщай проклетата кола и незабавно се връщай тук.
— Благодаря, Мат, но виж какво, ще те помоля след няколко часа да проведеш два-три телефонни разговора със Слоун, Тексас.
— Какво каза Дейна, като разбра?
— Добре де, добре. Искам да се обадиш на полицията, на прокурора и може би на някой адвокат. Аз също ще им звъня, Мат, но ти си прокурор и може да те послушат.
— Още ли си в Канзас?
— Да, на магистрала 35.
— Не пресичай щатската граница, Кийт. Моля те.
— Е, малко ще ми е трудно така да стигна до Тексас, не смяташ ли?
— Не пресичай щатската граница!
— Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя около шест и започваме да звъним по телефоните, става ли?
Кийт затвори, превключи на гласова поща и зачака. След десет секунди телефонът забръмча. Обаждаше се Матю.
Бяха отминали Емпория и продължаваха към Уичита.
Изповедта дойде сама, без причина. Може би Бойет също започваше да се унася или просто му бе доскучало. Колкото повече говореше той, толкова по-ясно Кийт осъзнаваше, че слуша един вече осъден на смърт, който не знае дали може да преосмисли живота си, но все пак иска да се опита.
— Братът на Даръл, викахме му чичо Чет, често ме водеше за риба. Поне така казваше на нашите. Така и не хванах риба, така и не топнах въдица във водата. Отивахме в неговата къщичка сред полето. Отзад имаше езерце и там уж трябваше да е рибата. Нито веднъж не стигнах до там. Той ми даваше цигара, караше ме да пия от бирата му. Отначало не знаех какво прави. Нямах представа. Бях осемгодишно хлапе. Не смеех да бягам или да се боря. Помня колко болеше. Той имаше всякакво детско порно, списания и филми и щедро споделяше тия гадости с мен. Натъпчеш ли такъв боклук в главата на малко момче, то скоро го възприема. Казах си: е, може всички деца да правят така. Може тъй да вървят нещата между възрастни и деца. Изглеждаше законно и нормално. Той се държеше добре с мен; купуваше ми сладолед и пица — каквото поисках. След всеки излет ме откарваше у дома и точно преди да пристигнем, ставаше много сериозен, някак злобен и заплашителен. Казваше ми, че е важно да пазя нашата малка тайна. Че някои неща не са за пред хората. В колата си имаше оръжие, лъскав пистолет. По-късно ме научи как да го ползвам. Но отначало само го слагаше на седалката, после обясняваше, че обича тайните си и ако някога бъдат разкрити, ще му се наложи да нарани някого. Дори мен. Ако кажа на някого, щял да бъде принуден да ме убие, а после да убие онзи, на когото съм казал, включително Даръл и майка ми. Беше много убедителен. На никого не казах.