Продължихме да ходим за риба. Мисля, че майка ми знаеше, но тя си имаше свои проблеми, най-вече с бутилката. През повечето време беше пияна. Отказа се от пиенето много по-късно, твърде късно за мен. Когато бях на около десет, чичо ме научи да пуша марихуана. После да вземам хапчета. Не беше чак толкова зле. Мислех се за голяма работа. Още хлапе, а пуша цигари и марихуана, пия бира и гледам порно. Другата част не беше приятна, но не траеше дълго. По онова време живеехме в Спрингфийлд и един ден майка ми каза, че трябвало да се преместим. Баща ми, или мъжът й, или какъвто беше там си бил намерил работа близо до Джоплин, щата Мисури, откъдето съм родом. Набързо събрахме багажа, натоварихме всичко на камион и изчезнахме посред нощ. Сигурно сме оставили неплатен наем. А може да е имало и други неща — сметки, съдебни дела, заповеди за арест, присъди, кой знае. Така или иначе, на другата сутрин се събудих във фургон — много голям и много хубав. Бяхме изоставили чичо Чет. Сигурно е било голям удар за него. След около месец той най-сетне ни намери. Цъфна на прага и ме попита дали искам да идем за риба. Казах „не“. Той нямаше къде да ме отведе, затова просто остана да се мотае из къщата и да ме зяпа. После възрастните седнаха да пият и не след дълго се скараха за пари. Чичо Чет ги наруга и си тръгна. Повече не го видях. Но злото бе сторено. Ако го срещна днес, ще грабна бухалка да му пръсна мозъка. Бях едно сбъркано малко момче. Мисля, че така и не го преодолях. Може ли да запаля?
— Не.
— Тогава може ли да спрем за една цигара?
— Разбира се.
Няколко километра по-нататък отбиха на едно крайпътно място за отдих. Телефонът на Кийт пак забръмча. Още едно пропуснато обаждане от Матю Бърнс. Влачейки след себе си облак дим, Бойет се залута към горичката зад тоалетните. Кийт крачеше напред-назад из паркинга, опитвайки се да раздвижи кръвта си, и от време на време хвърляше поглед към своя спътник. Когато Бойет съвсем се загуби в мрака, Кийт се запита дали не е изчезнал окончателно. Но вече беше толкова изморен от пътуването, че не даваше пет пари за това. Ако Бойет избягаше, Кийт просто щеше да потегли обратно, блажено самотен в колата, а после стоически да изтърпи упреците на Дейна и Матю. С малко късмет никой нямаше да узнае за провалената мисия. А Бойет щеше да прави каквото бе правил винаги — да се скита насам-натам, докато умре или отново го арестуват.
Ами ако нападнеше някого? Дали щяха да обвинят и Кийт?
Минутите отлитаха без никакъв признак за движение из горичката. Десетина тежкотоварни камиона бяха паркирани в единия край на площадката и шофьорите спяха в кабините, а генераторите тихо бучаха.
Кийт се подпря на колата и зачака. Вече нямаше нерви и искаше да се прибере. Искаше Бойет да остане в гората, да върви все по-навътре, докато просто изчезне. После си помисли за Донте Дръм.
Откъм дърветата лъхна струйка дим. Спътникът му не бе избягал.
Изминаха километри в пълно мълчание. Бойет сякаш бе забравил за миналото си, макар че само преди минути говореше, без да спира. При първите признаци на умора Кийт го подкани:
— Значи казваш, че сте били в Джоплин. Чичо Чет дошъл и си заминал.
Тик, пет секунди, десет.
— Да… живеехме във фургон извън града. Бедняшки квартал. Винаги сме живели в бедняшки квартали, но помня колко се гордеех, че имаме хубав фургон. Под наем, но тогава не знаех. Край паркинга за фургони минаваше тесен асфалтов път, който навлизаше километри навътре из хълмовете в окръг Нютън южно от Джоплин. Там имаше рекички, долини и черни пътища. Рай за децата. С часове карахме велосипеди по пътеките и никой не можеше да ни намери. Понякога задигахме бира и уиски от фургона или дори от някое магазинче и духвахме да пируваме в пущинака. Веднъж едно момче отмъкна от брат си цяла торбичка трева и така се надрусахме, че не можехме да се крепим на велосипедите.
— И там ли е заровена Никол?
Кийт преброи до единайсет, преди Бойет да отговори:
— Вероятно. Там някъде е. Право да ви кажа, не знам дали ще си спомня. Бях пийнал здравата, пасторе. Опитвах се да си припомня, веднъж дори се помъчих да начертая карта, но ще е трудно. Ако изобщо отидем.
— Защо я зарови там?
— Не исках да я открият. И излязох прав.
— Откъде знаеш, че си излязъл прав? Откъде знаеш, че не са намерили тялото? Погребал си я преди девет години. През последните шест си лежал в затвора, без достъп до новините.