— Пасторе, уверявам ви, че не са я намерили.
Съмненията на Кийт се разсеяха. Вярваше на Бойет и в същото време изпитваше мъчително отчаяние, че се доверява на един изпечен престъпник. Докато наближаваха Уичита, той окончателно се разсъни. Бойет отново се бе затворил в жалката си черупка. От време на време разтриваше слепоочията си.
— Значи за пръв път влезе в съда на дванайсет години? — попита Кийт.
Тик.
— Някъде там. Да, бях на дванайсет. Помня как съдията подметна, че съм твърде малък, за да почвам кариера на престъпник. Пълен наивник.
— Какво беше престъплението?
— Вмъкнахме се в един магазин и задигнахме колкото можехме да носим. Бира, цигари, шоколад, шунка, чипс. Устроихме си страхотно пиршество в гората, натряскахме се. Нямахме проблеми, докато не излезе записът от видеокамерата. Беше ми първото престъпление, затова ми се размина с условна присъда. Заедно с мен обвиниха и Еди Стюарт. Той беше на четиринайсет и не го хващаха за пръв път. Замина за поправителното училище и повече не го видях. Кварталът беше мизерен, тъй че не липсваха лоши момчета. Постоянно си търсехме белята. Даръл ме хокаше, но той се мяркаше от дъжд на вятър. Майка ми се стараеше, но не можеше да откаже пиенето. Брат ми го прибраха, когато стана на петнайсет години. Мен на тринайсет. Влизали ли сте в изправително училище, пасторе?
— Не.
— Така си и мислех. Там влизат децата, които никой не иска. Повечето не са лоши хлапета, поне отначало. Просто не им е провървяло. Първата ми спирка беше в едно заведение близо до Сейнт Луис и като всички поправителни училища си беше просто затвор за деца. Дадоха ми горно легло в една дълга стая, претъпкана с улични хлапета от Сейнт Луис. Насилието беше жестоко. Никога нямаше достатъчно пазачи и надзиратели. За да оцелееш, трябваше да се включиш в някоя банда. Като видяха в досието ми, че съм сексуално насилван, станах лесна плячка за надзирателите. След две години ад ме освободиха. Кажете ми, пасторе, какво да прави едно петнайсетгодишно момче, когато се върне на улицата след две години мъчения?
Той се втренчи в свещеника, сякаш наистина чакаше отговор. Без да откъсва поглед от пътя, Кийт сви рамене.
— Правосъдната система прави от малолетните професионални престъпници. Обществото иска да ни заключи и да изхвърли ключа, но е твърде глупаво, за да осъзнае, че рано или късно ще излезем навън. А когато излезем, сме още по-голяма напаст. Вижте мен. Иска ми се да мисля, че когато ме прибраха на тринайсет, не бях безнадежден случай. Но след две години насилие, побоища и извратеност на свобода излезе един озлобен петнайсетгодишен хлапак. Затворите са фабрики за омраза, пасторе, а обществото иска нови и нови. Това не помага.
— На друг ли прехвърляш вината за станалото с Никол?
Бойет въздъхна и се загледа настрани. Въпросът не беше лек и той сякаш се сви под тежестта му. Накрая каза:
— Пропускате същината, пасторе. Извърших лоши неща, но не можех да се спра. Защо не можех? Защото съм такъв. Но не съм се родил такъв. Станах човек с цял куп проблеми не заради наследственост, а заради исканията на обществото. Заключете ги. Накажете ги най-жестоко. А ако попътно създадете някое и друго чудовище, няма страшно.
— А какво ще кажеш за другите петдесет процента?
— Кои са те?
— Половината условно освободени престъпници започват нов живот и повече не попадат в затвора.
Статистиката не се поправи на Бойет. Той се намести по-удобно и прикова поглед в страничното огледало. Пак се затвори в черупката си и спря да говори. Когато отминаха Уичита, той заспа.
Телефонът му иззвъня пак в 3:40 ч. Беше Матю Бърнс.
— Къде си, Кийт? — попита той.
— Опитай се да поспиш, Матю. Извинявай, че те притесних.
— Не мога да спя. Къде си?
— На около петдесет километра от щатската граница с Оклахома.
— Онзи още ли е с теб?
— О, да. В момента спи. И мен нещо ме е налегнала дрямка.
— Разговарях с Дейна. Много е разтревожена, Кийт. И аз се тревожа. Мислим, че си се побъркал.
— Вероятно. Трогнат съм. Спокойно, Матю. Върша каквото трябва и ще устоя, все едно какво ще се случи. В момента мисля само за Донте Дръм.
— Не пресичай щатската граница.
— Чух те още първия път.
— Добре. Просто да знам, че съм те предупредил неведнъж.