— Ще си го запиша.
— Добре. Сега слушай, Кийт. Нямаме представа какво може да стане, като пристигнете в Слоун и твоят човек се разприказва. Предполагам, че камерите ще му налетят като лешояди на мърша. Не се намесвай, Кийт. Стой настрани. Не разговаряй с репортерите. Със сигурност ще се случи едно от двете. Първи вариант — екзекуцията се провежда по план. Тогава си направил каквото ти е по силите и е време да се прибереш у дома. Бойет има избора да остане там или да си потърси транспорт за връщане. За теб всъщност няма значение. Има известна надежда никой да не научи за малката ти авантюра в Тексас. Вторият вариант е екзекуцията да бъде спряна. Тогава печелиш, но не бързай да тържествуваш. Докато властите се разправят с Бойет, ти изчезваш от града и се прибираш у дома. При всяко положение трябва да останеш незабелязан. Ясен ли съм?
— Мисля, че да. Имам въпрос: къде да отидем, когато пристигнем в Слоун? Кого да потърсим — полицията, пресата, защитниците?
— Роби Флак. Той единствен може да ти обърне внимание. Полицията и прокуратурата нямат интерес да изслушат Бойет. Те си имат виновника. Просто чакат екзекуцията. Само Флак може да ти повярва и със сигурност изглежда способен да вдигне голям шум. Ако Бойет разкаже интересна история, Флак ще се погрижи за пресата.
— И аз така си мислех. Смятам да му позвъня в шест. Не вярвам да спи много.
— Нека пак да си поговорим, преди да започнем с обажданията.
— Дадено.
— И… Кийт, все още мисля, че си луд.
— Не се съмнявам, Матю.
Той прибра телефона в джоба си. Няколко минути по-късно колата напусна Канзас и навлезе в Оклахома. Кийт караше със сто и трийсет километра в час. Носеше свещеническа якичка и вярваше, че нито един уважаващ себе си пътен полицай няма да прекали с въпросите си към Божи служител, виновен само за превишена скорост.
17
Близките на Дръм пренощуваха в евтин мотел край Ливигстън, само на шест километра от затвора „Алан Б. Полънски“, където Донте бе лежал зад решетките повече от седем години. Скромните приходи на мотела идваха главно от семействата на затворници, включително и от странната секта на задочните съпруги от чужбина. По всяко време имаше двайсетина осъдени на смърт, женени за европейки, които всъщност не можеха да докоснат. Щатът не утвърждаваше официално браковете, но двойките все пак се смятаха за семейни и разиграваха ролите си, доколкото бе възможно. Съпругите си разменяха писма и често пристигаха заедно в Тексас да видят мъжете си. Отсядаха в един и същ мотел.
Снощи четири от тях вечеряха на съседната маса до семейство Дръм. Обикновено привличаха вниманието с подчертания си акцент и предизвикателното облекло. Това им харесваше. У дома никой не ги забелязваше.
Донте бе отхвърлил всички предложения за брак. През последните си дни той отхвърли договори за книги, молби за интервюта, брачни оферти и шанса да се появи в предаването на Фордайс. Отказа да се срещне със свещеника на затвора, както и със своя духовен пастир, преподобния Джони Канти. Беше обърнал гръб на религията. Не искаше да има нищо общо с Бога на онези ревностни християни, които тъй усърдно искаха да го убият.
Робърта Дръм се събуди в мрака на стая 109. През изминалия месец бе спала толкова малко, че умората я държеше будна. Лекарят й предписа някакви хапчета, но от тях само стана още по-нервна. В стаята беше топло и тя отметна завивките. Дъщеря й Андреа беше на другото легло и изглеждаше заспала. Синовете й Седрик и Марвин бяха в съседната стая. Затворническият правилник им разрешаваше този последен ден да бъдат с Донте от осем сутринта до обяд. След последното сбогом щяха да го откарат до сградата, където се намираше стаята за екзекуции на затвора в Хънтсвил.
До осем сутринта имаше още няколко часа.
Графикът беше твърдо фиксиран, всяко движение се диктуваше от една система, прочута със своята ефективност. В пет следобед роднините щяха да се явят в приемната на затвора в Хънтсвил, откъдето да бъдат откарани с микробус до сградата за екзекуции и да влязат в претъпканата стая за свидетели само броени секунди преди изпълнението на екзекуцията. Щяха да го видят завързан с ремъци на леглото, вече с игли във вените, да изслушат последните му думи, да изчакат десетина минути до официалното обявяване на смъртта, после бързо да си тръгнат. От там трябваше да отидат до едно местно погребално бюро, за да получат тялото и да го приберат у дома.
Можеше ли всичко това да е сън, кошмар? Нима наистина лежеше будна сред мрака и обмисляше последните часове на сина си? Да, наистина. Вече девет години живееше в този кошмар, още от деня, когато й казаха, че Донте не само е арестуван, но и признава всичко. Кошмарът се бе превърнал в книга, по-дебела от Библията, където всяка глава носеше нова трагедия, всяка страница — скръб и недоумение.