Андреа се обърна на другата страна и евтиното легло заскърца. После остана да лежи неподвижно, дишайки тежко.
За Робърта един ужас отстъпваше място на следващия: потреса за пръв път да види момчето си в затвора с оранжева униформа и безумно изплашен поглед; болката в стомаха й, когато си мислеше как лежи зад решетките, далеч от близките си и обкръжен от престъпници; надеждата за справедлив съд и ужасяващото осъзнаване, че ще има всичко друго, но не и справедливост; нейните неудържими ридания, когато обявиха смъртната присъда; последният поглед към сина й, докато двама едри и самодоволни полицаи го извеждаха от съдебната зала; безкрайните обжалвания и гаснещите надежди; безбройните свиждания в отделението на осъдените на смърт, когато гледаше как силният здрав младеж постепенно се превръща в развалина. През тия години тя загуби много приятели, но това всъщност не я вълнуваше. Някои бяха скептични към претенциите за невинност. На други им омръзнаха приказките за сина й. Но тя се бе посветила на една цел и нямаше какво друго да каже. Как можеше някой да разбере какво преживява една майка?
А кошмарът никога нямаше да свърши. Нито днес, когато Тексас най-сетне щеше да го екзекутира. Нито другата седмица, когато щяха да го погребат. Нито някога в бъдеще, когато истината най-сетне щеше да стане известна… ако изобщо излезеше наяве.
Ужасите се трупаха един върху друг и имаше дни, когато Робърта Дръм се питаше дали ще намери сили да стане от леглото. Толкова се изморяваше да се преструва на силна.
— Будна ли си, мамо? — тихо попита Андреа.
— Знаеш, че съм будна, скъпа.
— Успя ли да подремнеш?
— Мисля, че не.
Андреа ритна завивките настрани и изпъна крака. В стаята беше съвсем тъмно, от вън не проникваше никаква светлина.
— Часът е четири и половина, мамо.
— Не виждам.
— Моят часовник е със светещ циферблат.
От децата на семейство Дръм само Андреа беше завършила колеж. Работеше в детската градина на едно градче близо до Слоун. Имаше съпруг и три деца и искаше сега да е в леглото си у дома, далече от Ливигстън, Тексас. Тя затвори очи и се помъчи да заспи, но след броени секунди отново се втренчи в тавана.
— Мамо, трябва да ти кажа нещо.
— Какво, скъпа?
— Не съм го споделяла с никого досега. Нося този товар много отдавна и искам да узнаеш, преди Донте да си отиде.
— Слушам те.
— Имаше един момент след съда, след като го отведоха, когато започнах да се колебая. Мисля, че търсех повод да се усъмня в него. Онова, което казваха, изглеждаше някак логично. Представях си как Донте ходи с онова момиче и се страхува да не го хванат. Представях си как тя се опитва да скъса, а той не иска. Може би през онази нощ тайно се е измъкнал, докато спях. А когато чух в съда неговото признание, то ме смути дълбоко. Не откриха тялото, но ако той я бе хвърлил в реката, може би никога нямаше да я намерят. Мъчех се да проумея станалото. Исках да вярвам, че системата не е съвсем прогнила. И затова си внуших, че сигурно е виновен, сигурно са заловили когото трябва. Продължих да му пиша, продължих да идвам на свиждания и тъй нататък, но бях убедена, че е виновен. По някакъв странен начин от това ми олекна задълго. Така продължи месеци, може би година.
— Кое те накара да размислиш?
— Роби. Помниш ли как отидохме в Остин за първото обжалване?
— Помня, разбира се.
— Беше около година след делото.
— Бях там, скъпа.
— Седяхме в онази голяма зала, гледахме деветимата съдии, всичките бели, тъй важни в черните си тоги, тъй достолепни и сурово навъсени, а отсреща седяха близките на Никол и онази устатница майка й. Тогава Роби стана да говори от наше име. Беше невероятен. Описа процеса и изтъкна колко слаби са доказателствата. Направи за смях прокурора и съдията. От нищо не се страхуваше. Атакува признанието. И за пръв път извади наяве факта, че полицаите не са му казали за анонимното телефонно обаждане. Това ме потресе. Как може полицията и прокуратурата да крият доказателства? Това обаче не трогна съда. Помня как гледах Роби да спори тъй страстно и изведнъж осъзнах, че той, белият адвокат от богатата част на града, изобщо не се съмнява в невинността на брат ми. В онзи момент му повярвах веднъж завинаги. Толкова ме беше срам, че съм се съмнявала в Донте.