— Успокой се, скъпа.
— Моля те, не казвай на никого.
— Няма. Нали знаеш, че можеш да вярваш на майка си.
Двете седнаха, хванаха се за ръце и приведоха глави една към друга.
— Ще се молим ли, или ще плачем? — попита Андреа.
— Молитвите могат и да почакат.
— Така е. Да си поплачем.
Призори, когато наближиха Оклахома Сити, трафикът стана по-оживен. Бойет бе облегнал глава на страничното стъкло и дремеше със зяпнала уста. Спеше вече втори час и Кийт се радваше на самотата. Бе спрял близо до щатската граница за чаша отвратително кафе от машина, което при други обстоятелства би излял в канавката. Но липсата на вкус се компенсираше с щедро количество кофеин и в момента Кийт се чувстваше наелектризиран, мозъкът му работеше на пълни обороти, а стрелката на скоростомера бе залепнала точно на дванайсет километра над разрешената скорост.
При последното им спиране Бойет бе поискал бира. Кийт отказа и му купи бутилка вода. Намери радиостанция, излъчваща кънтри музика, и слушаше с намален звук. В пет и половина се обади на Дейна, но разговорът не потръгна. Малко след Оклахома Сити Бойет се сепна и каза:
— Май съм задрямал.
— Така е.
— Пасторе, тия хапчета, дето ги вземам, действат здравата на мехура. Може ли да спрем някъде?
— Дадено — отговори Кийт. Какво друго да каже?
Непрекъснато поглеждаше часовника. Някъде на север от Дентън щяха да напуснат магистралата и да продължат на изток по местните пътища. Кийт нямаше представа колко време ще им отнеме това. Надяваше се да пристигнат в Слоун между дванайсет и един. Разбира се, спирането за тоалетна само влошаваше положението.
Спряха в Норман и купиха още кафе и вода. Докато Кийт бързаше да зареди бензин, Бойет успя да изпуши две цигари една след друга, смучейки жадно дима, сякаш му е за последно. Петнайсет минути по-късно отново се носеха по магистрала 35 из равнините на Оклахома.
Като божи служител Кийт се чувстваше длъжен поне да повдигне въпроса за вярата. Започна малко колебливо:
— Ти ми разказа за детството си, Травис, и няма смисъл пак да се връщаме на темата. Интересно ми е обаче дали като дете не си ходил на църква и дали не сте имали свещеник.
Тикът отново се върна. Дългите размишления също.
— Не — каза Бойет и за момент изглеждаше, че това е всичко. После той продължи: — Не съм виждал и майка ми да ходи на църква. Тя не общуваше почти с никого. Мисля, че родителите й се срамуваха от нея и стояха настрани. Даръл определено не си падаше по църковните работи. Чичо Чет се правеше на религиозен, но съм сигурен, че сега е в ада.
Кийт използва възможността да насочи разговора.
— Значи вярваш в ада?
— Да, струва ми се. Вярвам, че като умрем, всички отиваме някъде, а не си представям двамата с вас да сме на едно място. А вие, пасторе? По-голямата част от живота ми мина в затвора и повярвайте, има една порода хора, които не са хора. Те се раждат зли. Жестоки, бездушни, луди същества и нищо не може да им помогне. Когато умрат, трябва да идат на някое лошо място.
Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Един убиец и сериен изнасилвач да заклеймява насилието.
— Имахте ли Библия у дома? — попита Кийт, опитвайки се да стои настрани от темата за омразата и престъпленията.
— Не съм виждал. Нито пък някакви други книги. Възпитан съм с порно, пасторе, каквото ми даваше чичо Чет или каквото намирах под леглото на Даръл. Това ми е цялото детско четиво.
— Вярваш ли в Бог?
— Вижте, пасторе, няма да говоря за Бог, Исус, спасението и тъй нататък. В затвора ми проглушиха ушите с тия работи. Много момчета се впрягат, когато попаднат зад решетките и почват да размахват Библията. Някои от тях сигурно са искрени, но, от друга страна, тия приказки звучат много добре пред Комисията по помилванията. Аз просто не се хванах на въдицата.
— Готов ли си за смъртта, Травис?
Кратко мълчание.
— Вижте, отче, на четирийсет и четири години съм и целият ми живот прилича на жестока влакова катастрофа. Писна ми да живея в затвора. Писна ми да живея с вината за това, което съм направил. Уморих се да слушам жалните гласове на хората, които съм наранил. До гуша ми дойде цялата тази помия, отче, разбрахте ли? Омръзна ми да бъда жалка отрепка. Просто всичко ми омръзна. Ако искате да знаете, гордея се с тумора. Трудно е да се повярва, но когато не ме цепи главата, някак си го харесвам проклетото нещо. То ми казва какво ме чака. Дните ми са преброени и това не ме плаши. Вече никого няма да нараня. На никого няма да липсвам, пасторе. Ако нямах тумор, щях да взема шепа хапчета и шише водка и сам да се пратя на оня свят. И все още може да го направя.