Толкова по въпроса за вярата. Отминаха петнайсет километра, преди Кийт да каже:
— За какво искаш да си говорим, Травис?
— За нищо. Просто искам да си седя, да гледам пътя и да не мисля за нищо.
— Идеята ми се струва добра. Гладен ли си?
— Не, благодаря.
В пет часа сутринта Роби излезе от къщи и потегли към кантората по заобиколен път. Остави страничния прозорец отворен, за да усеща миризмата на дим. Пожарът бе изгасен отдавна, но пресният дъх на обгоряло дърво висеше като плътен облак над Слоун. Нямаше вятър. В центъра на града разтревожени полицаи блокираха улиците и отклоняваха движението настрани от Първа баптистка църква. Роби едва зърна димящите руини, осветени от мигащите лампи на пожарни и спасителни автомобили. Той мина по задните улици и когато паркира пред старата гара и слезе от колата, миризмата все още беше остра и натрапчива. Целият град щеше да се събуди със зловещия дъх на един съмнителен пожар. И с неминуемия въпрос: ще има ли още?
Хората от екипа му прииждаха недоспали, изпълнени с напрегнато очакване да видят дали денят ще донесе драматична промяна на посоката, в която бе тръгнал. Събраха се в голямата заседателна зала около дългата маса, все още отрупана с остатъци от снощната сбирка. Карлос се зае да събира празни кутии от пица и бирени бутилки, докато Саманта Томас поднасяше кафе и гевречета. Опитвайки се да изглежда обнадежден, Роби преразказа на всички снощния си разговор с Фред Прайър за тайния запис от стриптийз клуба. Самият Прайър още не беше пристигнал.
Телефонът зазвъня. Никой не искаше да вдигне. Секретарката още не беше дошла.
— Някой да го изключи — Кресна Роби и сигналът замлъкна.
Арън Рей обикаляше от стая в стая и надничаше през прозорците. Телевизорът работеше, но без звук.
Бони влезе в заседателната зала и каза:
— Роби, току-що проверих телефонните съобщения от последните шест часа. Нищо важно. Само няколко смъртни заплахи и двама-трима тъпаци, споделящи радостта си, че големият ден настъпва.
— Няма ли обаждане от губернатора? — попита Роби.
— Засега не.
— Каква изненада. Сигурен съм, че и той не е спал като всички нас.
След време Кийт можеше да сложи в рамка фиша за превишена скорост, за да му напомня винаги какво е правил в 5:50 ч. на 8 ноември 2007 г. За мястото не беше сигурен, защото наоколо не се виждаше град. Просто дълга, пуста отсечка от магистрала 35 някъде на север от Ардмор, Оклахома.
Полицаят се криеше зад някакви дървета и щом го видя и погледна скоростомера, Кийт веднага разбра, че е загазил. Натисна спирачките, намали значително скоростта и изчака няколко секунди. Когато отзад замигаха сините светлини, Бойет възкликна:
— Ох, мамка му мръсна!
— Мери си приказките.
Кийт удари спирачки и отби встрани.
— Моите приказки са ви най-малкият проблем. Какво ще му кажете?
— Че съжалявам.
— Ами ако попита какво правим?
— Караме по магистралата, може би малко по-бързо, но нищо лошо не вършим.
— Мисля да му кажа, че съм нарушил условията на предсрочното освобождаване, а вие ми помагате да избягам.
— Млъквай, Травис.
Истината бе, че Травис наистина приличаше на избягал затворник. Кийт изключи двигателя, намести бялата си якичка така, че да се вижда добре, и предупреди:
— Не казвай нито дума, Травис. Остави аз да говоря.
Докато чакаха полицаят да се приближи с много бавна и целенасочена крачка, Кийт неволно се усмихна на мисълта, че в момента извършва не едно, а две престъпления и по някаква необяснима причина е избрал за свой съучастник един сериен изнасилвач и убиец.
— Можеш ли да прикриеш тая татуировка? — каза той на Травис.
Татуировката беше от лявата страна на шията му — грозна, усукана шарка, която само ненормален би могъл да разгадае и да носи с гордост.
— Ами ако човекът обича татуировки? — отвърна Травис, без да посегне към яката си.