Полицаят се приближи предпазливо, освети ги с дългото си фенерче и след като му се сториха безопасни, изрече троснато:
— Добро утро.
— Добро утро — отвърна Кийт и го погледна от долу на горе. Подаде му шофьорската си книжка, талона и застраховката на колата.
— Свещеник ли сте?
Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение. В Южна Оклахома едва ли имаше много католици.
— Лутерански свещеник — уточни Кийт със сърдечна усмивка. Беше истинско въплъщение на учтивостта и миролюбието.
— Лутерански? — изсумтя полицаят, сякаш това можеше да е по-лошо и от католицизма.
— Да, сър.
Полицаят освети документите.
— Е, отец Шрьодер, карахте със сто трийсет и пет километра в час.
— Да, сър. Много съжалявам.
— Тук ограничението е сто и двайсет. Закъде бързате толкова?
— Всъщност не бързам. Просто съм се разсеял.
— Къде отивате?
Кийт много искаше да му каже: „Какво те засяга?“ Но вместо това побърза да отговори:
— В Далас.
— Момчето ми е в Далас — каза полицаят, сякаш това имаше някаква връзка.
Той се върна в колата си, седна вътре, затръшна вратата и започна да пише. Сините лампи проблясваха в избледняващия мрак.
Когато адреналинът се поразсея и чакането започна да му омръзва, Кийт реши да използва времето. Обади се на Матю Бърнс, който сякаш бе чакал с телефон в ръката. Кийт обясни къде е и какво става в момента. Беше му малко трудно да го убеди, че става дума само за превишена скорост, но след много обяснения Матю преодоля първоначалната паника и двамата се споразумяха да почнат да звънят в кантората на Роби Флак.
Най-сетне полицаят се върна. Кийт подписа фиша за глобата, взе си документите, извини се още веднъж и след двайсет и осем минути забавяне отново поеха на път. Присъствието на Бойет остана незабелязано.
18
В един момент от своето минало Донте знаеше точно колко дни е прекарал в килия номер 22 Е на отделението за осъдените на смърт в затвора „Полънски“. Повечето затворници си водеха подобна сметка. Но той изгуби бройката по същата причина, поради която бе изгубил интерес към четенето, писмата, упражненията, храненето, миенето на зъби, къпането и опитите за връзка с други затворници. Можеше да спи, да сънува и да използва тоалетната, когато му се наложеше; извън това не можеше или не искаше да върши почти нищо друго.
— Дойде големият ден, Донте — каза пазачът, докато подаваше в килията подноса със закуската. Отново палачинки с ябълков сос. — Как се чувстваш?
— Добре съм — измънка Донте. Разговаряха през тесен процеп в металната врата.
Днес на смяна беше Мишока — дребничък негър, един от най-свестните надзиратели. Той се отдалечи, оставяйки Донте да гледа тъпо храната. Половин час по-късно Мишока се върна и видя, че не я е докоснал.
— Хайде бе, Донте, трябва да се храниш.
— Не съм гладен.
— А за последния обяд? Помисли ли какво искаш? След няколко часа ще трябва да си дадеш поръчката.
— А ти какво ще ме посъветваш? — попита Донте.
— Знам ли и аз дали нещо ще ми се услади като за последно, ама повечето момчета ядат като разпрани. Пържола, картофи, пържена риба, скариди, пица, каквото си поискаш.
— Дали пък да не си поръчам студени макарони и варена подметка като всеки друг ден?
— Каквото кажеш. — Мишока се приведе малко по-близо и тихичко Добави: — Донте, ще мисля за теб, чуваш ли?
— Благодаря, Мишок.
— Ще ми липсваш, Донте. Ти си добро момче.
Донте се усмихна при мисълта, че ще липсва на някого в затвора. Не отговори и Мишока продължи по коридора.
Дълго седя на ръба на нара, гледайки кашона, който му донесоха предишния ден. Вътре бе подредил грижливо цялото си имущество: десетина книжки с меки корици, нито една от които не бе чел от години, две подложки за писане, пликове, речник, Библия, календар за 2007 г., торбичка с цип, където държеше парите си — общо 18.40 долара, две консерви сардини, старо пакетче солети от лавката и радиоприемник, който хващаше само една християнска радиостанция от Ливингстън и една за кънтри музика от Хънтсвил. Взе молив и започна да смята. Трябваше му известно време, но накрая стигна до резултат, който му се стори точен.
Седем години, седем месеца и три дни в килия номер 22 Е — 2771 дни. Преди това бе лежал около четири месеца в старото отделение в корпус „Елис“. Арестуваха го на 22 декември 1998 г. и оттогава беше непрекъснато зад решетките.