— Проверих. Вярно е. — Кийт се озърна към Бойет, който продължаваше да зяпа през страничното стъкло. — Мисля, че всичко е вярно.
— Какво иска той?
— Засега нищо.
— Къде сте в момента?
— На междущатската магистрала близо до границата на Тексас. Какъв е редът, Роби? Има ли шанс да спрем екзекуцията?
— Има шанс — каза Роби и погледна Саманта в очите. Тя сви рамене и неуверено кимна. — Може би.
Роби разтърка длани.
— Добре, Кийт, ето какво трябва да направим. Трябва да се срещнем с Бойет, да му зададем много въпроси и ако всичко мине добре, ще съставим клетвена декларация, която да подпише, после ще я подадем в съда заедно с молба за прекратяване на екзекуцията. Имаме време, но не много.
Карлос подаде на Саманта снимка на Бойет, която току-що бе разпечатал от сайта на Канзаското управление на затворите. Тя посочи лицето му и прошепна:
— Нека да се обади по телефона.
Роби кимна.
— Кийт, бих искал да разговарям с Бойет. Можеш ли да ме свържеш?
Кийт отдръпна мобилния телефон от ухото си и каза:
— Травис, адвокатът иска да разговаря с теб.
— Няма да стане — отвърна Бойет.
— Защо? Нали отиваме в Тексас, за да говорим с човека. Ето ти го.
— Не. Ще говоря, когато пристигнем.
Гласът на Бойет прозвуча съвсем ясно от високоговорителя. Роби и всички в залата се ободриха от мисълта, че Кийт наистина води някого. Може би все пак не беше някакъв смахнат, решил да ги разиграва в последния момент.
Роби настоя:
— Ако успеем да поговорим с него сега, ще можем да започнем работа по декларацията. Така ще си спестим време, а не ни е останало много.
Кийт предаде това на Бойет, чиято реакция бе изненадваща. Той рязко се приведе напред и сграбчи главата си с две ръце. Опита се да стисне зъби, но от устата му излетя крясък, последван от дълбоко гърлено хъркане, сякаш умираше в ужасни мъки.
— Какво беше това? — попита Роби.
Кийт караше и говореше по телефона, но внезапният пристъп прикова цялото му внимание.
— Пак ще се чуем — каза той и остави телефона.
— Ще повърна — изпъшка Бойет и посегна към дръжката на вратата.
Кийт удари спирачки и отби настрани. Тежкият камион зад него рязко зави и натисна клаксона. Най-сетне спряха и Бойет се вкопчи в предпазния колан. След като се освободи от него, той подаде глава през открехнатата врата и започна да повръща. Кийт излезе, мина отзад и реши да не гледа. Бойет дълго повръща и когато най-сетне спря, Кийт му подаде бутилка вода.
— Трябва да полегна — каза Бойет и пролази на задната седалка. — Не тръгвайте. Още ми е зле.
Кийт се отдалечи на няколко крачки и позвъни на жена си.
След още един шумен пристъп на кашлица и повръщане Бойет като че се поуспокои. Пак седна отпред, но остави вратата отворена и краката му висяха навън.
— Трябва да тръгваме, Травис. До Слоун има още много път.
— Само минутка, може ли? Не съм готов да потеглим.
Бойет разтриваше слепоочията си и лъскавият му череп изглеждаше готов да се пръсне. Кийт го погледа, но му стана неудобно да зяпа подобно страдание. Заобиколи повърнатото и се облегна на предния капак.
Телефонът иззвъня. Беше Роби.
— Какво стана? — попита той.
Роби седеше на заседателната маса, заобиколен от повечето си сътрудници. Карлос работеше над черновата на клетвената декларация. Бони бе открила данни за ареста на Бойет в Слоун и се мъчеше да разбере кой адвокат го е защитавал. Кристи Хинз пристигна към седем и половина и скоро разбра, че е пропуснала най-интересното. Марта Хандлър яростно пишеше поредния епизод от своята история на екзекуцията. Арън Рей и Фред Прайър обикаляха из сградата, пиеха кафе след кафе и нервно оглеждаха прозорците и вратите. За щастие слънцето вече беше изгряло и не очакваха неприятности. Във всеки случай не и в кантората.
— Случват му се подобни пристъпи — каза Кийт. Наблизо профуча камион и повеят разроши косата му. — Мисля, че е от тумора, но когато се случи, изглежда страшно. От двайсет минути повръща.
— Движите ли се, Кийт?
— Не. Ще потеглим след малко.
— Минутите отлитат, Кийт. Разбираш, нали? Донте ще бъде екзекутиран довечера в шест.
— Знам. Ако си спомняш, вчера се опитах да поговоря с теб, а ти ме отряза.