В зоната за посещения има две затворени стаи, използвани от адвокатите. Те са малко по-широки от другите помещения за свиждане и са заградени от всички страни, така че разговорите да не бъдат подслушвани от някой пазач, служител, друг затворник или адвокат. През последния ден на осъдения се разрешава да се среща с роднини и приятели в една от тези адвокатски стаи. Но вездесъщата стъклена стена е и там, а разговорите се водят с помощта на черни телефони от двете страни на преградата. Никакво докосване.
През почивните дни залата за свиждания е оживена и шумна, но в делнични дни няма много посетители. Срядата е определена за „ден на медиите“ и често се случва някой затворник с „насрочена среща“ да дава интервю на репортери от града, където е извършил убийството. Донте отхвърляше всички предложения за интервюта.
Когато в осем часа семейството пристигна, там беше само една надзирателка на име Рут. Познаваха я добре. Тя беше грижовна душа и харесваше Донте. Рут ги поздрави и каза колко съжалява.
Когато Робърта и Седрик влязоха, Донте вече беше в адвокатската стая. През прозорчето на вратата зад него се виждаше застаналият отвън пазач. Както винаги Донте притисна лявата си длан върху стъклото и Робърта направи същото от другата страна. Макар докосването да оставаше недовършено, за тях то винаги се равняваше на дълга и топла прегръдка. Донте не бе докосвал майка си от последния ден на процеса през октомври 1999 г., когато пазачът им позволи една бърза прегръдка, преди да го изведат от съдебната зала.
Той взе телефона с дясната си ръка и каза с усмивка:
— Здравей, мамо. Благодаря, че дойде. Обичам те.
Ръцете им все още се притискаха върху стъклото една срещу друга. Робърта отговори:
— И аз те обичам, Донте. Как си днес?
— Все така. Вече се изкъпах и избръснах. Всички са много мили към мен. Дадоха ми чисти дрехи, нови боксерки. Хубаво е това място. Стават наистина много добри, преди да те убият.
— Изглеждаш страхотно, Донте.
— И ти, мамо. Красива си както винаги.
На едно от първите свиждания Робърта се разплака и нямаше сили да спре. След това Донте й писа колко мъчително е да я вижда така разстроена. В самотата на килията си той плачеше с часове, но не можеше да понесе гледката на майка си в същото състояние. Искаше тя да го посещава при всяка възможност, но сълзите превръщаха свиждането в мъчение. И повече не видя сълзи от Робърта, Андреа, Седрик, Марвин и който и да било роднина или приятел.
— Тази сутрин говорих с Роби — каза тя. — Той има един-два плана за последно обжалване, а и губернаторът досега не е отговорил на молбата ти за помилване. Все още има надежда, Донте.
— Не се залъгвай, мамо, няма надежда.
— Не бива да се предаваме, Донте.
— Защо? Нищо не можем да направим. Щом Тексас реши да убие някого, значи ще стане. Миналата седмица убиха един. Друг е планиран за края на този месец. Тук е като поточна линия, никой не може да я спре. Ако извадиш късмет, ще се случи засечка както с мен преди две години, но рано или късно времето ти изтича. Пет пари не дават дали си виновен или невинен, мамо, интересува ги само да покажат на света колко са строги. Тексас не си поплюва. Не си играй с Тексас. Чувала ли си го?
— Не искам да бъдеш гневен, Донте — тихо каза тя.
— Извинявай, мамо, но ще умра с гняв. Не мога другояче. Някои от момчетата си отиват мирно — пеят псалми, цитират Светото писание, молят за прошка. Момчето, което убиха миналата седмица, каза: „Отче, на теб поверявам духа си.“ Други не казват нито дума, само затварят очи и чакат отровата. Трети се борят докрай. Тод Уилингам умря преди три години и до последния момент твърдеше, че е невинен. Казваха, че подпалил пожар, в който изгорели трите му дъщерички. Но той също е бил в къщата и е пострадал от пожара. Той беше боец. С последните си думи ги наруга.
— Недей да правиш така, Донте.
— Не знам какво ще направя, мамо. Може би нищо. Може просто да легна със затворени очи и да броя, а като стигна до сто, да се унеса завинаги. Но ти, мамо, няма да бъдеш там.