— Вече говорихме за това, Донте.
— Е, пак ти повтарям. Не искам да гледаш.
— И аз не искам, повярвай ми. Но ще бъда там.
— Ще поговоря с Роби.
— Аз вече разговарях с него, Донте. Той знае как се чувствам.
Донте бавно отдръпна ръка от стъклото и Робърта направи същото. Тя остави слушалката на плота и извади от джоба си лист хартия. Чантите задължително се оставяха на пропуска. Робърта разгъна листа, взе слушалката и каза:
— Донте, това е списък на хората, които наминаха или се обадиха по телефона да питат за теб. Обещах им да ти предам техните мисли.
Той кимна и направи усилие да се усмихне. Робърта започна да чете имената — съседи, стари приятели от квартала, съученици, добри познати от църквата и някои далечни роднини. Донте слушаше мълчаливо, но изглеждаше унесен в някакви други мисли. Робърта продължаваше с четенето и към всяко име добавяше коментар или забавна случка.
След нея дойде ред на Андреа. Отново изпълниха ритуала с докосването. Тя описа опожаряването на Първа баптистка църква, напрежението в Слоун, страховете, че може да стане по-зле. Донте сякаш хареса идеята, че хората ще отвърнат на удара.
Още преди години семейството бе разбрало, че е важно да идват на свиждане с шепа монети в джобовете. Покрай стените имаше търговски автомати, а надзирателите предаваха на затворниците храната и напитките. Донте бе отслабнал, но все още много харесваше едни канелени кифлички с глазура. Докато Робърта и Андреа провеждаха първата част от свиждането, Марвин купи две кифлички и кутия безалкохолно, а Рут ги предаде на Донте. Почерпката подобри настроението му.
Седрик четеше вестник близо до адвокатската стая, когато директорът цъфна за едно приятелско „здрасти“. Искаше да се увери, че всичко е наред, че нещата в поверения му затвор вървят като по вода.
— Мога ли да помогна някак? — попита той с такъв глас, сякаш беше в предизборна кампания. Личеше, че полага усилия да показва съчувствие.
Седрик стана, позамисли се, после избухна.
— Шегувате ли се с мен? Каните се да умъртвите брат ми за нещо, което не е извършил, а изниквате тук с тия радостни дрънканици, че искате да помогнете.
— Просто си вършим работата, сър.
Рут мигом се приближи към тях.
— Не, не я вършите, освен ако работата ви е да убивате невинни хора. Щом искате да помогнете, спрете проклетата екзекуция.
Марвин пристъпи между тях и каза:
— Хайде да запазим хладнокръвие.
Директорът отстъпи назад и каза нещо на Рут. Поговориха си сериозно, после директорът се отправи към вратата и излезе.
Тексаският апелативен съд има юрисдикция над делата за предумишлени убийства и е последната инстанция в Тексас, преди осъденият да се обърне към федералните власти. В него членуват деветима съдии — всичките на изборни длъжности и обслужващи целия щат. През 2007 г. този съд все още се вкопчваше в архаичното правило, че всички молби, жалби, петиции, документи и тъй нататък трябва да се подават на хартиен носител. Нищо не се приемаше по електронен път. Черно мастило на бяла хартия — тонове хартия. Всяка молба трябваше да бъде подадена в дванайсет екземпляра: по един за всеки съдия, един за деловодството, един за секретаря и един за официалното досие.
Това бе нелепа и тромава процедура. Федералният съд за Западен Тексас, разположен на четири пресечки от апелативния съд, възприе електронната документация още в средата на 90-те години. В края на века технологиите напреднаха и хартиените носители бързо излизаха от употреба. Както в съдилищата, така и в съдебните канцеларии електронният файл стана много по-популярен от картонената папка.
В девет часа сутринта в четвъртък адвокатите от кантора „Флак“ и Защитната група бяха уведомени, че Тексаският апелативен съд е отхвърлил молбата за помилване поради психическо заболяване. Съдът не вярваше, че Донте е душевноболен. Това се очакваше. Само минути, след получаването на отказа аналогична молба бе пратена по електронен път до федералния съд за Западен Тексас в Тайлър.
В девет и половина една адвокатка от Защитната група на име Сисили Ейвис влезе в деловодството на Тексаския апелативен съд с последната молба от адвокатите на Донте Дръм. Това бе декларация за невинност, аргументирана с тайно записаните твърдения на Джоуи Гембъл. Сисили редовно идваше с подобни молби и деловодителят я познаваше добре.
— Какво друго да чакам? — попита той, докато обработваше документите.