— Сигурна съм, че има и още нещо — каза Сисили.
— Обикновено има.
Деловодителят приключи формалностите, върна на Сисили завереното копие и и пожела приятен ден. Поради очевидната спешност той лично разнесе копия от молбата до кабинетите на деветимата съдии. Трима се оказаха в Остин. Другите шестима се бяха разпилели из щата. Главният съдия Милтън Прудлоу беше отдавнашен член на апелативния съд и през по-голямата част от годината живееше в Лъбок, но държеше и малък апартамент в Остин.
Прудлоу и неговият секретар прочетоха молбата, като обърнаха особено внимание на осемте страници подробно описание на снощното хленчене на Джоуи Гембъл в хюстънски стриптийз бар. Макар и забавен, документът беше далеч от официална клетвена декларация, а нямаше съмнение, че ако му поставят въпроса ребром, той ще отрече всяка дума. Липсваше съгласие за записа. Цялата история намирисваше на клопка. Личеше, че младежът е бил пиян. А дори да приемеха твърденията му и да се окажеше, че наистина е излъгал в съда, какво щеше да докаже това? Според Прудлоу — почти нищо. Донте Дръм бе направил признание. Точка. Делото „Дръм“ никога не го бе смущавало.
Преди седем години той и неговите колеги за пръв път разгледаха пряко обжалване от името на Донте Дръм. Запомниха го добре — не заради признанието, а защото липсваше труп. Присъдата обаче бе потвърдена единодушно. Тексаското правораздаване отдавна имаше традицията да води дела за убийство без ясни доказателства. Някои от обичайните елементи просто не бяха необходими.
Прудлоу реши, че тази последна молба няма правна стойност. После секретарят му се свърза със сътрудниците на останалите съдии и след час отказът обикаляше за подписи.
Вече почти два часа Бойет седеше отзад. Беше взел хапче и то очевидно му действаше. Не помръдваше, не издаваше нито звук, но все още дишаше, когато Кийт го провери за последен път.
За да не заспи и да се поддържа бодър, Кийт на два пъти се обади на Дейна. Размениха си остри думи, без да отстъпват, без да се извиняват за казаното. След всеки разговор Кийт се разсънваше и кипеше от напрежение. Позвъни на Матю Бърнс, който беше в кабинета си в Тоника и изгаряше от желание да помогне. Но нямаше с какво.
Когато колата отново кривна към банкета на тесния път някъде близо до Шърман, Кийт изведнъж се събуди. И побесня. Спря пред най-близкия магазин и си купи голяма чаша силно кафе. Сипа вътре три пакетчета захар и пет пъти обиколи магазина. Когато се върна в колата, Бойет не беше помръднал. Кийт отпи глътка горещо кафе и натисна газта. Мобилният му телефон иззвъня и той го грабна от дясната седалка. Беше Роби Флак.
— Къде си? — попита той.
— Не знам. Пътувам на запад по шосе 82, наближавам Шърман.
— Защо се бавиш толкова?
— Правя каквото мога.
— Какви са шансовете да разговарям с Бойет по телефона?
— Няма начин. В момента се е проснал на задната седалка, още е много зле. И каза, че няма да разговаря, преди да пристигнем.
— Преди да говоря с него, не мога да предприема нищо, Кийт, разбираш ли? Трябва да знам какво е готов да каже. Ще признае ли, че е убил Никол Ярбър? Можеш ли да ми отговориш?
— Е, Роби, това е положението. Напуснахме Топика посред нощ. Караме като луди, за да стигнем в кантората ти, и според Бойет единствената цел е да си признае изнасилването и убийството, и да се опита да спаси Донте Дръм. Поне така каза, преди да потеглим. Но с този тип нищо не е гарантирано. Знам ли, в момента може да е в кома.
— Дали да не му провериш пулса?
— Не. Той не обича да го докосват.
— Просто побързай, по дяволите.
— Внимавай какви ги говориш. Аз съм свещеник и не харесвам подобен език.
— Извинявай. Побързай, моля те.
20
За протестния поход се шушукаше още от понеделник, но подробностите все още бяха неясни. В началото на седмицата до екзекуцията оставаха дни и в чернокожата общност гореше надежда, че някой съдия ще се опомни и ще я спре. Но дните минаха, а висшите сили не се пробуждаха. Сега часът наближаваше и чернокожите в Слоун — особено по-младите — нямаше да стоят със скръстени ръце. Затварянето на гимназията ги бе въодушевило и им развързваше ръцете да търсят как да вдигнат повече шум. Около десет сутринта в Уошингтън Парк започна да се събира тълпа, на ъгъла на десета улица и булевард „Мартин Лутър Кинг“. С помощта на мобилни телефони и интернет тълпата растеше и не след дълго там се струпаха хиляди чернокожи — напрегнати, уверени, че ще се случи нещо, макар и без ясна представа какво. Две патрулни коли пристигнаха и спряха на безопасно разстояние от тълпата.