— Дай да разпуснем похода, Трей — предложи полицаят.
— Няма да стане.
— Тогава ще има големи неприятности.
— Вече ги има — каза Трей.
— Спрете, преди нещата да излязат извън контрол.
— Не, вие гледайте да не ни се пречкате.
На петнайсет километра западно от Слоун имаше смесен магазин, наречен „Крайпътна спирка“. Собственикът бе едър, гръмогласен и свадлив мъж на име Джеси Хикс, втори братовчед на Рива. Баща му беше отворил магазина преди петдесет години и Джеси никога не бе работил другаде. Знаеше се, че „Крайпътна спирка“ е сборно място за клюки и добро похапване. На няколко пъти дори местни политици бяха организирали там барбекю за кампаниите си. На стената зад тезгяха до щанда с цигарите Джеси бе закачил снимка на любимата си племенница Никол Ярбър и обсъждаше нейната гибел с всеки, готов да го изслуша. Формално тя му се водеше трета братовчедка, но той я наричаше племенница, тъй като бе станала местна знаменитост. Джеси чакаше с нетърпение да дойде шест часът вечерта на осми ноември, четвъртък.
Магазинът заемаше предната част на сградата, отзад беше малката закусвалня, а около старинната тумбеста печка имаше шест люлеещи се стола и когато наближеше обяд, нито един от тях не оставаше празен. Джеси работеше на касата, продаваше бензин и бира и говореше непрекъснато с редовните посетители. От бунта в гимназията бяха минали само няколко часа, Първа баптистка църква още тлееше, а екзекуцията наближаваше — всичко това даваше предостатъчно теми за разговори и клиентите бъбреха развълнувано. Някакъв мъж на име Шорти влезе и обяви:
— Африканците пак са тръгнали към центъра. Един от тях счупи с тухла стъклото на полицейска кола.
След всички други истории тази вест едва не претовари запаса от новини, които трябваше час по-скоро да бъдат обсъдени, анализирани и огледани от всеки ъгъл. За няколко минути Шорти бе на гребена на вълната, но скоро бе засенчен от Джеси, който винаги доминираше в разговора. Изказаха се няколко мнения как да действа полицията и никой не одобри сегашните действия.
От години Джеси се хвалеше, че ще присъства на екзекуцията на Донте Дръм — няма търпение да я види и ако му разрешат, сам би дръпнал ръчката. Неведнъж казваше, че скъпата му Рива настоява за неговото присъствие, защото е бил тъй добър към любимата си племенница Никол. Всички го бяха виждали как въздиша задавено и бърше очи, когато говори за Никол. Но ето че в последния момент някакво бюрократично объркване не позволяваше на Джеси да иде в Хънтсвил. Имаше много журналисти, чиновници и други големи клечки, желаещи да присъстват. Това беше най-вълнуващото събитие в града и Джеси някак отпадна от списъка на одобрените.
Един мъж на име Ръсти влезе и съобщи:
— Още една църква гори! От негърските.
— Къде?
— В Слоун, близо до Уошингтън Парк.
Отначало идеята за отмъщение чрез пожар на църква изглеждаше немислима. Дори Джеси се смая. Но колкото повече разговаряха и обсъждаха, толкова повече им допадаше. Защо не? Танто за танто. Око за око. Щом искат война, ще си я получат. Единодушно решиха, че Слоун е буре с барут и предстои дълга нощ. Това звучеше тревожно, но и вълнуващо. Всеки от насядалите около печката имаше в колата си поне две огнестрелни оръжия и още у дома.
Влязоха двама непознати — единият със свещеническа якичка и тъмносиньо сако, другият болнав и куц, с бастун в ръката. Свещеникът пристъпи към щанда и взе две бутилки вода. Другият отиде до тоалетната.
Кийт сложи бутилките на тезгяха и поздрави Джеси. Зад него експертите на люлеещите се столове говореха един през друг и Кийт не разбра нито дума.
— От тук ли сте? — попита Джеси, докато връщаше рестото.
— Не, само минаваме — каза Кийт. Говореше ясно, точно и без акцент. Янки.
— Свещеник ли сте?
— Да, лутерански проповедник.
Докато изричаше тези думи, Кийт усети миризмата на прясно изпържени лучени кръгчета. Коленете му се подкосиха от болка в стомаха. Беше прегладнял и изтощен, но нямаше време за ядене. Бойет се дотътри откъм тоалетната. Кийт му подаде бутилка вода, благодари на Джеси и се завъртя към вратата. Бойет кимна на Джеси, който подхвърли:
— Приятен ден, момчета.
Не знаеше, че говори с човека, който бе убил племенницата му.
На паркинга едно ауди рязко спря до тяхната кола и отвътре излязоха двама мъже — Арън Рей и Фред Прайър. Те се представиха набързо, огледаха внимателно Бойет и личеше, че се чудят дали казва истината. Роби щеше да ги пита за впечатленията им веднага щом седнеха в колата и му се обадеха.