Напуснаха заседателната зала и минаха в кабинета на Роби. Арън и Фред Прайър останаха навън, готови да се намесят. Роби упъти Кийт И Бойет към малката масичка в ъгъла и тримата седнаха.
— Ще желаете ли кафе или нещо за пиене? — попита той почти любезно. Погледна втренчено Бойет, който също го гледаше, без да мига.
Кийт се изкашля и каза:
— Виж, Роби, не бих искал да бъда нахален, но отдавна не сме яли. Умираме от глад.
Роби взе телефона, позвъни на Карлос и му поръча да донесе сандвичи и вода.
— Няма смисъл да увъртаме, Бойет. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.
Тик, пауза. Бойет започна да се върти и изведнъж престана да го гледа в очите.
— Ами най-напред искам да знам дали има някаква парична награда.
Кийт наведе глава и възкликна:
— О, боже!
— Не говориш сериозно, нали? — попита Роби.
— Мисля, че в момента всичко е сериозно, мистър Флак — каза Бойет. — Не смятате ли?
— За пръв път става дума за награда — отчаяно поясни Кийт.
— Аз си имам потребности — каза Бойет. — Нямам пукната пара и не ми се очертават печалби. Просто съм любопитен, това е.
— Значи това е? — повтори Роби. — До екзекуцията остават по-малко от шест часа и шансовете ни да я спрем са нищожни. Тексас ще екзекутира невинен човек, а аз седя тук с истинския убиец, който изведнъж иска да му се плати за стореното.
— Кой казва, че съм истинският убиец?
— Ти — намеси се грубо Кийт. — Ти ми каза, че си я убил и знаеш къде е тялото, защото сам си го заровил. Престани да играеш игрички, Травис.
— Ако не ме лъже паметта, баща й обеща тлъста пачка, докато се мъчеха да я намерят. Май бяха двеста хиляди. Прав ли съм, мистър Флак?
— Това беше преди девет години. Доколкото знам, след ареста всички забравиха за парите. Ако си мислиш, че имаш право на такава награда, жестоко грешиш.
Роби говореше сдържано, но личеше, че е готов да избухне всеки момент.
— Защо са ти пари? — попита Кийт. — Както сам каза, след няколко месеца ще бъдеш мъртъв. Забрави ли за тумора?
— Благодаря, че ми напомнихте, пасторе.
Роби гледаше Бойет с нескрита омраза. В момента би дал всичко, което имаше, срещу една дебела клетвена декларация, която разкрива истината и може да спаси неговия клиент. В настаналото дълго мълчание тримата размишляваха как да постъпят сега. Бойет направи гримаса, после почна да масажира лъскавия си череп. Сложи длани върху слепоочията си и натисна с всичка сила, сякаш външният натиск можеше да облекчи вътрешния.
— Пристъп ли имаш? — попита Кийт, но не получи отговор. — Случват му се подобни пристъпи — обясни той на Роби. — Кофеинът помага.
Роби скочи и излезе от кабинета. Пред вратата каза на Арън и Прайър:
— Копелето иска пари.
Отиде до кухнята, грабна кана застояло кафе, намери две картонени чашки и се върна в кабинета. Наля кафе на Бойет, който се превиваше с лакти върху коленете, държеше се за главата и стенеше.
— Пийни малко.
Мълчание.
Накрая Бойет каза:
— Ще ми призлее. Трябва да легна.
— Легни на канапето — предложи Роби и посочи към другия край на кабинета.
Бойет с усилие се надигна и подкрепян от Кийт, изкуцука до канапето, където се сви на топка и обгърна с ръце главата си.
— Може ли да изключите лампите? — помоли той. — След мъничко ще ми мине.
— Нямаме време за това — каза Роби, готов да закрещи.
— Моля ви, само минутка — жално избъбри Бойет.
Целият се тресеше и жадно гълташе въздух. Кийт и Роби напуснаха кабинета и минаха в заседателната зала. Скоро там се събраха всички от групата и Роби представи Кийт. Храната пристигна и те хапнаха набързо.
21
Дойдоха да отведат Донте в дванайсет на обяд. Нито минута по-рано или по-късно. Всичко беше прецизно отработено. Някой почука на металната врата зад Донте. Три отчетливи удара. Той разговаряше със Седрик, но щом разбра, че моментът е настъпил, поиска да чуе майка си. Робърта стоеше зад Седрик, между Андреа и Марвин. Четиримата плачеха. Вече не се опитваха да крият сълзите си. Гледаха часовника от четири часа. Думите им се бяха изчерпали.
Седрик отстъпи място на Робърта, която взе слушалката и притисна длан към стъклото. Донте направи същото от другата страна. Седрик, Марвин и Андреа се прегърнаха силно. Сестра му, която стоеше в средата, всеки миг щеше да припадне.