— Обичам те, мамо — каза Донте. — Съжалявам, че стана така.
— И аз те обичам, скъпи. Няма за какво да съжаляваш. Не си направил нищо лошо.
Донте избърса сълзите си.
— През цялото време се надявах, че татко ще е жив, когато изляза от тук. Исках да ме види на свобода. Исках да разбере, че съм невинен.
— Баща ти никога не се е съмнявал в теб, Донте. Той умря с мисълта, че си невинен. — Робърта попи сълзите си с носна кърпичка. — Аз също никога не съм имала съмнения, скъпи.
— Знам. Е, ще отида при татко съвсем скоро.
Робърта кимна, но не успя да продума. Вратата зад Донте се отвори и в стаята влезе едър пазач. Донте остави слушалката, изправи се и опря длани на стъклото. Близките му направиха същото. След тази последна прегръдка той изчезна от погледа им.
Надзирателите отново му сложиха белезниците и го поведоха. Минаха през няколко метални врати и излязоха от сградата, след което пресякоха моравата. Накрая стигнаха до отделението, в което се намираше затворническата му килия, и го оставиха там за последен път. Сега всичко се случваше за последно. Докато седеше на нара и гледаше кашона с личните си вещи, Донте беше почти убеден, че смъртта ще му донесе избавление.
Близките му имаха няколко минути, за да се съвземат. След като ги отведе от стаичката, Рут ги прегърна. Каза, че съжалява, а те й благодариха за съчувствието. После се отправиха към металния изход и тя ги попита:
— В Хънтсвил ли отивате?
Разбира се, къде другаде?
— По-добре побързайте. Според слуховете се очакват размирици по пътищата.
Те кимнаха, но не измислиха подходящ отговор. Минаха през охраната в предната сграда, взеха документите за самоличност и вещите, след което напуснаха за последен път затвора „Полънски“.
„Размириците по пътищата“, споменати от Рут, се оказаха продукт на тайна конспирация във „Фейсбук“, организирана от двама чернокожи студенти в щатския университет „Сам Хюстън“ в Хънтсвил. Кодовото й название бе „Отклонение“, а планът изглеждаше толкова прост и ефективен, че мигновено привлече десетки доброволци.
През 2000 г., скоро след като Донте пристигна в отделението на осъдените на смърт, всички затворници бяха преместени в „Полънски“. Стаята за екзекуции обаче остана на старото място. В продължение на седем години, през които бяха изпълнени двеста смъртни присъди, затворниците трябваше да бъдат откарвани от „Полънски“ до затвора в Хънтсвил. В началото се измисляха сложни схеми за транспортирането им, но след няколко десетки случая без засади, героични опити за спасяване на осъдените или други усложнения властите решиха, че не ги наблюдават. Никой не се интересуваше от конвоя. Ето защо те се отказаха от сложните маневри и започнаха да използват един и същ маршрут при всяка екзекуция. Конвоят тръгваше от затвора в един часа на обяд, завиваше наляво по шосе 350 и продължаваше по 190 — доста оживен четирилентов път. Пътуването отнемаше около час.
Транспортираха затворниците на задната седалка на микробус без отличителни знаци, придружени от тежковъоръжена охрана, достатъчна да опази и самия президент. Като допълнителна мярка зад тях се движеше идентична кола. Тя превозваше друг отряд отегчени надзиратели, които тайно копнееха да се случи нещо интересно.
Последната екзекуция се бе състояла на 25 септември, когато Майкъл Ричард бе получил смъртоносната инжекция. Тогава десетина студенти, участници в операция „Отклонение“, използваха пет автомобила и множество мобилни телефони, за да проследят движението на двата бели микробуса. Никой не бе заловил или заподозрял студентите. В началото на ноември техният план беше напълно готов и те нямаха търпение да го изпълнят.
В 12:50 ч. един чернокож надзирател от затвора, съпричастен към съдбата на Донте, подаде сигнал на участниците в „Отклонение“. Белите микробуси бяха готови да потеглят. В един часа конвоят напусна „Полънски“ и тръгна по тесния път, който минаваше покрай отделението за строго охранявани затворници. Зави по шосе 350 и се отправи към Ливингстън. По пътя нямаше много коли. На около три километра от затвора обаче трафикът рязко се увеличи, докато не спря напълно. Някакъв автомобил бе препречил дясната лента на пътя. Друг бе спрял на лявата, а трети — на банкета. Трите коли блокираха всякакви опити за преминаване. Шофьорите им бяха излезли на шосето и надничаха под предните капаци на колите си. По-нататък се виждаха още три превозни средства, подредени в стройна редица на пътя. Микробусите не помръдваха и сякаш не бързаха да продължат.