Зад тях в дясното платно спря друга кола. В нея седеше млада чернокожа жена. Тя отвори предния капак и слезе, като се престори на разочарована от факта, че нисанът й я е изоставил по средата на пътя. В този миг до нея се появи фолксваген бийтъл, който също имаше технически проблем. Шофьорът повдигна капака. Постепенно изникнаха още автомобили. Те се подредиха зад първата колона и запушиха всички ленти и изходи. За пет минути шосето бе блокирано от поне двайсет превозни средства. Белите микробуси бяха заобиколени от аварирали коли и джипове с отворени капаци. Шофьорите се разхождаха напред-назад, смееха се и говореха по мобилните си телефони. Няколко студенти минаваха край колите и ги изваждаха извън строя, като премахваха кабелите на разпределителните капачки.
След броени минути пристигнаха десетки патрулки с виещи сирени. Следваше ги конвой от аварийни автомобили, извикани по спешност от Ливингстън. Организаторите на операция „Отклонение“ бяха инструктирали отлично своите доброволци. Шофьорите щяха да настояват, че колите им са се повредили — според законите на Тексас това не се смяташе за престъпление. Те можеха да получат призовки заради блокиране на движението, но от „Отклонение“ бяха намерили адвокат, който щеше да ги защитава в съда. Полицаите нямаха право да вземат ключовете им и да проверят сами дали двигателите са в изправност. А дори и да се опитаха, те биха се убедили в противното. Студентите бяха обучени да се противопоставят на всякакъв опит за претърсване на автомобилите им. В случай че полицаите искаха да ги задържат, те трябваше да окажат мирна съпротива и да ги заплащат, че ще търсят правата си в съда. А ако все пак се стигнеше до арест, от тях се очакваше да го приемат с достойнство — подобна мярка само би подчертала тяхната смелост в борбата с неправдата. „Отклонение“ разполагаше и с други адвокати, готови да поемат защитата им. Студентите приемаха с радост мисълта за евентуален арест — в тяхното съзнание това беше акт на противопоставяне срещу системата. Събитие, за което можеха да разказват години наред.
Докато патрулките и аварийните автомобили паркираха безразборно до пътя и полицаите вървяха ядосано към студентите, започна изпълнението на втората част от плана. Нова вълна младежи се зададоха със своите коли по шосе 350 от Ливингстън и се вляха в хаоса. Трима от тях паркираха в редица, а останалите спряха зад аварийните автомобили. Капаците им се отвориха едновременно — красноречив знак за още закъсали превозни средства на пътя. Тъй като се очакваше шофьорите на аварийните коли да реагират остро и да проявят насилие, втората вълна студенти останаха по местата си, затворили вратите и прозорците си. Повечето автомобили бяха пълни с младежи — здрави, едри мъже, които знаеха как да се грижат за себе си и не се страхуваха от неприятности.
Един от шофьорите на аварийните коли се доближи до първия автомобил, паркирал зад него. След като видя, че вътре седят само чернокожи момчета, той започна да ругае и да отправя гневни заплахи. Някакъв полицай се развика и го накара да замълчи. Униформеният служител беше сержант Инман — ръководител на доста странна операция, която до момента включваше осем патрулни коли, седем аварийни автомобила, поне трийсет „закъсали“ превозни средства и два затворнически микробуса. Единият от тях превозваше мъж, осъден на смърт. Ситуацията се влошаваше още повече от местните жители, които минаваха случайно по шосе 350 и неволно помагаха на протестиращите. Пътят изглеждаше безнадеждно блокиран.
Инман беше хладнокръвен професионалист. Той знаеше нещо, за което студентите не подозираха. Докато си проправяше път сред колите и вървеше към двата бели микробуса, полицаят кимна учтиво на студентите и се усмихна. В следващия миг се появиха охранителите на Донте — едри мъже в сини униформи, които носеха автоматични оръжия. Голяма част от студентите се приближиха до тях. Един от младежите очевидно предвождаше тълпата. Инман отиде до него, подаде му ръка и любезно заяви:
— Казвам се сержант Инман. Може ли да попитам за името ви?
— Куинси Муни.
Момчето неохотно се здрависа с полицая.
— Мистър Муни, съжалявам, че колата ви се е развалила.
— Благодаря.
Инман се огледа и се усмихна на останалите студенти.