Рива трябваше да замине за затвора в компанията на Уолис, двете й деца и отец Рони. Пътуването отнемаше три часа. Ето защо тя помоли свещеника да вземе назаем църковния микробус и да ги закара до там. Той се чувстваше съсипан, след като цяла нощ бе наблюдавал как църквата му гори. В момента обаче не можеше да се противопостави на Рива. Все пак бе настъпил „най-важният ден в живота й“. Те се приготвиха и потеглиха. Отец Рони зае шофьорското място на десетместния микробус с ярък надпис „Първа баптистка църква, Слоун, Тексас“. Всички помахаха на приятелите и поддръжниците си, а после погледнаха към камерите.
Рива се разплака още преди да стигнат до покрайнините на Слоун.
След като прекара петнайсет минути в тъмния кабинет на Роби, Бойет се почувства по-добре. Лежеше на канапето, замаян от острата болка. Краката и ръцете му продължаваха да треперят. Когато Кийт надникна през открехнатата врата, Бойет заяви:
— Тук съм, пасторе. Все още съм жив.
Кийт се приближи до него и попита:
— Как си, Травис?
— Много по-добре.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
— Малко кафе. Май облекчава болката.
Кийт излезе и затвори вратата. Намери Роби и му съобщи, че Бойет е жив. В този момент стенографката подготвяше преписа на признанието. Сами Томас, Карлос и Бони ожесточено работеха над документа, наричан от всички „Молбата на Бойет“.
Съдия Елайас Хенри влезе в кантората, мина покрай приемната и отиде в заседателната зала.
— Последвайте ме — заяви Роби и го заведе в малката библиотека. Затвори вратата и взе някакво дистанционно. — Трябва да ви покажа нещо.
— Какво има? — попита съдия Хенри и седна.
— Просто изчакайте. — Роби насочи дистанционното към екрана на стената и в следващия миг пред тях се появи лицето на Бойет. — Това е мъжът, убил Никол Ярбър. Току-що направи признанието.
Записът продължи петнайсет минути. Двамата го изгледаха безмълвно.
— Къде е той сега? — попита съдия Хенри, след като екранът угасна.
— На канапето в моя кабинет. Има злокачествен мозъчен тумор, или поне така твърди. Скоро ще умре. В понеделник сутринта е отишъл при един лутерански свещеник в Топика, щата Канзас, и му е разказал всичко. Опитал се да го разиграва, но накрая пасторът успял да го качи в колата си и да го доведе при нас. Двамата пристигнаха в Слоун преди няколко часа.
— Пасторът го е докарал до тук?
— Да. Секунда. — Роби отвори вратата и повика Кийт. — Това е пасторът — обяви той и го потупа по гърба. — Седни. Мистър Хенри е нашият окръжен съдия. Ако той бе водил процеса срещу Донте Дръм, в момента нямаше да седим тук.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Кийт.
— Доколкото разбрах, преживели сте голямо приключение.
Кийт се усмихна и отвърна:
— Не знам изобщо къде се намирам и какво правя.
— Значи сте попаднали в правилната адвокатска кантора — пошегува се съдията.
Двамата се засмяха, но скоро отново станаха сериозни. Роби се обърна, към съдия Хенри.
— Какво мислите?
— Въпросът е как ще реагира апелативният съд. Човек никога не знае какво да очаква. Съдиите мразят свидетели, които се появяват в последния момент и започват да променят факти, известни отпреди десет години. А и едва ли биха се отнесли сериозно към човек, осъждан многократно за изнасилване. Според мен съществува минимален шанс да отложат екзекуцията.
— Все пак разполагаме с много повече, отколкото преди два часа — каза Роби.
— Кога ще подадете молбата? Вече е почти два часът.
— Скоро. Имам един въпрос. Да кажем ли на пресата за Бойет? Смятам да изпратя записа до съда и губернатора. Чудя се дали да не го предоставя на местната телевизия или на някой канал в Тексас. Може дори да свикам пресконференция в кантората или в съда. Така всички ще чуят историята на Бойет.
— Какво печелиш?
— Целият свят ще разбере, че щатът Тексас е на път да екзекутира невинен човек. Ще дам възможност на хората да видят истинския убиец.
— Но светът няма да спре екзекуцията. Само съдът или губернаторът са в състояние да го направят. На твое място бих внимавал, Роби. Ситуацията е достатъчно напрегната в момента. Ако всички разберат, че Бойет поема цялата отговорност за престъплението, нещата ще излязат извън контрол.