23
Молбата бе готова малко преди три часа и заедно с декларацията на Бойет съдържаше трийсет страници. Бойет положи писмена клетва, че думите му отговарят на истината, и Сами Томас изпрати по имейл документа на Защитната група в Остин. Щом го получиха, служителите там го разпечатаха и размножиха в дванайсет екземпляра, след което го предадоха на Сисили Ейвис. Тя излезе бързо от офиса, качи се в колата си и се отправи към другия край на града, където се намираше Тексаският апелативен съд. Молбата бе подадена в 15:35 ч.
— Какво е това? — попита съдебният секретар и пое внимателно диска.
— Видеозапис с признанието на истинския убиец — отвърна Сисили.
— Интересно. Предполагам, че искаш да го предам на съдиите възможно най-скоро.
— Още сега, моля те.
— Дадено.
Двамата поговориха още малко и Сисили излезе от стаята. Секретарят побърза да остави копия от молбата на деветимата съдии. В кабинета на главния съдия той каза на асистента му:
— Съветвам те първо да изгледаш записа. Някакъв мъж е признал, че е извършил убийството.
— И къде е той? — попита асистентът.
— При адвоката на Донте Дръм в Слоун. Поне според юристката от Защитната група.
— Значи Роби Флак е намерил свидетел?
— Така изглежда.
След като напусна апелативния съд, Сисили Ейвис тръгна по обиколен маршрут и мина покрай щатския Капитолий. Протестът в подкрепа на Донте бе привлякъл внушителна тълпа на южната морава. Наоколо гъмжеше от полицаи. Участниците бяха получили позволението на властите — Първата поправка към Конституцията функционираше безупречно.
Протестиращите, предимно чернокожи, започваха да се събират от всички посоки. Разрешителното важеше за три часа — от 15 до 18 ч., когато трябваше да бъде изпълнена екзекуцията. Организаторите в Остин очевидно закъсняваха. Ситуацията в Хънтсвил обаче беше коренно различна.
Губернаторът имаше важна среща, която по никакъв начин не бе свързана с Донте Дръм. В 15:11 ч. видеозаписът попадна в ръцете на една асистентка, отговорна за разглеждане на молбите за помилване. Тя изгледа цялото признание, преди да реши как да действа по-нататък. Въпреки че думите на Бойет и се сториха достоверни и ужасяващи, асистентката оставаше скептична заради неговото минало и факта, че бе поискал да прояви честност след толкова много години. Тя отиде при Уейн Уолкот, главен правен съветник и близък приятел на губернатора, за да му опише видяното.
Уолкот я изслуша внимателно, затвори вратата на кабинета си и я помоли да седне.
— Кой знае за този запис? — попита той.
— Само аз — отвърна асистентката. — Изпратиха ми го по имейл от кантората на мистър Флак. Имаше парола за достъп. Дойдох тук веднага щом го изгледах.
— Наистина ли съдържа пълно признание?
— О, да. С доста детайли.
— И ти вярваш на този мъж?
— Не твърдя подобно нещо. Казах, че думите му звучат достоверно. Все пак е сериен изнасилвач и е бил в Слоун, когато момичето е изчезнало.
— Споменава ли Дръм?
— Защо не пуснете видеозаписа?
— Не съм те молил за предложения, нали? — сопна се Уолкот. — Просто отговори на въпроса ми.
— Съжалявам. — Асистентката си пое дълбоко въздух. Изведнъж се почувства неловко. Уолкот я слушаше, но същевременно мислеше трескаво. — Казва само, че никога не се е срещал с Дръм. Според него момчето не е извършило престъплението.
— Очевидно лъже. Не смятам да притеснявам губернатора с такива неща. Искам да запазиш записа в тайна. Нямам време да го гледам. Губернаторът също е много зает. Разбираш ли?
Асистентката недоумяваше, но кимна послушно.
Уолкот сведе очи и се намръщи.
— Разбираш ме, нали? — повтори мрачно той. — Записът трябва да остане в твоя компютър.
— Да, сър.
Веднага щом тя излезе от стаята, Уолкот изтича до кабинета на Бари Рингфийлд, говорителя на губернатора и един от най-близките му приятели. Тъй като наоколо бе пълно със служители и стажанти, двамата мъже предпочетоха да се разходят по коридора.
След като обсъдиха накратко възможностите, те решиха единодушно, че губернаторът не бива да научава за видеозаписа. Ако Бойет лъжеше, признанието му губеше всякаква стойност и правилният човек щеше да бъде екзекутиран. Ако обаче казваше истината, в което двамата силно се съмняваха, последствията можеха да бъдат пагубни. Единственият начин да защитят губернатор Гил Нютън беше някой от тях или по-скоро самата асистентка да поеме вината, като си признае, че е премълчала за записа или дори го е изгубила. До този момент Гил Нютън никога не бе помилвал осъден на смърт. А и след като около случая с Донте Дръм бе вдигнат толкова много шум, той не биваше да отстъпва сега.