Уейн и Бари влязоха в кабинета на губернатора. Трябваше да се явят при него точно в 16 ч., два часа преди екзекуцията. Те не възнамеряваха да му кажат за видеозаписа.
В 15:30 ч. служителите на кантората „Флак“ отново се събраха около заседателната маса. Присъстваха всички, включително Кийт, който въпреки ужасната умора не спираше да се чуди как е попаднал сред целия този цирк. Двамата със съдия Хенри седяха на известно разстояние от останалите, облегнати на стената. Арън Рей и Фред Прайър четяха вестници в другия край на стаята. Травис Бойет беше жив и си почиваше на канапето в тъмния кабинет на Роби.
Роби отдавна трябваше да е заминал за Хънтсвил и напрежението видимо се покачваше. Но той все още не можеше да тръгне. Признанието на Бойет бе обнадеждило екипа и всички продължаваха да работят с нови сили.
Адвокатът на Донте разпределяше задачите от списъка си. Както винаги използваше жълт бележник. Сами Томас и Бони трябваше да следят движението на молбата до апелативния съд и да притискат губернатора за отмяна на екзекуцията. Обикновено Гил Нютън обявяваше решението си в последния момент. Губернаторът обичаше драмата и вниманието. Карлос отговаряше за молбата за помилване поради психическо заболяване, която още се разглеждаше от Пети областен съд в Ню Орлиънс. Ако оттам я отхвърлеха, екипът смяташе да обжалва във Върховния съд. Фред Прайър оставаше в кантората, за да се грижи за Бойет, а Арън Рей щеше да придружи Роби до Хънтсвил. Марта Хандлър бе поискала да пътува с тях, за да наблюдава и записва случващото се. Роби раздаваше заповеди, отговаряше на различни въпроси и потушаваше конфликти. Изведнъж той се обърна към пастора и попита:
— Кийт, ще дойдеш ли с нас в Хънтсвил?
Кийт помълча, преди да попита:
— Защо, Роби?
— Донте се нуждае от теб.
Кийт го изгледа учудено, неспособен да отговори. Стаята утихна и всички се втренчиха в него. Роби продължи:
— Донте е израснал с църквата, Кийт, но в момента е доста безразличен към религията. Сред съдебните заседатели на делото му имаше петима баптисти, двама от Петдесятната църква и един от Църквата на Исус Христос. През последните няколко години Донте започна да вярва, че белите християни са виновни за осъждането му на смърт. Той не иска да има нищо общо с техния Бог и едва ли ще промени лесно възгледите си. Но сигурно ще се почувства по-добре, ако се помоли с някого.
В този миг Кийт би предпочел удобно легло в някой хубав мотел. Като Божи човек обаче не можеше да откаже на Роби. Затова кимна бавно и каза:
— Разбира се.
— Чудесно. Тръгваме след пет минути.
Кийт стисна очи, разтри слепоочията си и промълви наум: „Господи, какво правя тук? Нуждая се от помощта ти.“
Изведнъж Фред Прайър скочи от стола си. Задържа телефона на разстояние, сякаш се пазеше от горещ предмет, и извика:
— Мили боже! Джоуи Гембъл се появи. Готов е да подпише декларацията и да се отрече от показанията си.
— В момента на телефона ли е? — попита Роби.
— Не, изпрати ми есемес. Да му се обадя ли?
— Разбира се! — отвърна Роби.
Прайър отиде до телефона в средата на масата и натисна бутона на високоговорителя. Никой не помръдваше, докато линията даваше свободно. Накрая се чу едно тихо „Ало“.
— Джоуи, обажда се Фред Прайър от Слоун. Току-що получих съобщението ти. Какво става, по дяволите?
— Ами… искам да помогна, мистър Прайър. Много съм разстроен от цялата ситуация.
— Питаш ли Донте? Остават му само два часа и половина живот, а ти най-накрая се сети да проговориш.
— Ужасно съм объркан — каза Джоуи.
Роби се приведе напред и пое нещата в свои ръце.
— Джоуи, тук е Роби Флак. Помниш ли ме?
— Разбира се.
— Къде си сега?
— У дома в Мишън Бенд.
— Съгласен ли си да подпишеш клетвена декларация, с която признаваш, че си излъгал на процеса срещу Донте?