Самолетът прелетя над Споун на шестстотин метра височина и продължи да се изкачва. Старата памучна фабрика все още гореше и гъстият дим се издигаше към облаците.
Кийт отново затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Напразно. Отправи тиха молитва към Бог да му покаже правилния път, тъй като не знаеше какво прави в момента. После му благодари за странното изпитание и реши, че само Божията намеса може да стои зад подобно премеждие. Когато самолетът достигна хиляда и петстотин метра, пасторът заклюма. Най-накрая умората бе надделяла.
Обикновено пиеха бърбън „Ноб Крийк“, но при специални поводи отваряха по-скъпите бутилки. Сипаха си по една чаша „Папи Ван Уинкъл“ и доволно облизаха устни. Все още беше малко рано, но губернаторът се нуждаеше от силно питие. Бари и Уейн никога не отказваха. Тримата бяха свалили саката си, а навитите ръкави на ризите и отпуснатите вратовръзки им придаваха вид на заети мъже. Те стояха в ъгъла на кабинета и отпиваха от бърбъна, вперили очи в малкия телевизор. Гледаха репортажа от протеста. Ако бяха отворили прозорците, със сигурност щяха да чуят глъчката от улицата. Един след друг многословните оратори заклеймяваха смъртната присъда, расизма и тексаската правосъдна система. Терминът „съдебно линчуване“ се използваше често. Досега всеки от тях бе поискал от губернатора да спре екзекуцията. Според охраната в протеста участваха около десет хиляди души.
Застанали зад губернатора, Бари и Уейн си размениха тревожни погледи. Ако хората научеха за видеозаписа, щеше да избухне истинска война. Трябваше ли да му съобщят за признанието на Бойет? Не, може би по-късно.
— Гил, Националната гвардия очаква нашето решение — каза Бари.
— Каква е ситуацията в Слоун?
— Допреди трийсет минути бяха запалили две църкви — една на белите и една на чернокожите. В момента гори някаква изоставена сграда. Тази сутрин са отменили часовете в местната гимназия заради палежите. Чернокожите протестират по улиците и предизвикват размирици. Някой е хвърлил тухла по задното стъкло на полицейски автомобил, но засега няма други прояви на насилие. Кметът се страхува, че след екзекуцията положението ще излезе извън контрол.
— С какви екипи разполагаме?
— Отрядът в Тайлър е на линия и може да пристигне там до час. Общо шестстотин гвардейци. Мисля, че ще бъдат достатъчни.
— Добре. Тогава действай и подготви прессъобщение.
Бари излезе от кабинета. Уейн отпи още една глътка от бърбъна и колебливо попита:
— Гил, какво ще кажеш да отложим екзекуцията с трийсет дни? Нека изчакаме напрежението да спадне.
— В никакъв случай. Няма да отстъпим само защото чернокожите са разгневени. Проявим ли слабост сега, те ще действат още по-агресивно следващия път. Ако изчакаме цял месец, ще възобновят глупавите протести. Не искам да правя компромиси. Познаваш ме достатъчно добре.
— Ясно. Просто го предложих като вариант.
— Не го споменавай повече.
— Дадено.
— Ето го — каза губернаторът и се приближи към телевизора.
Тълпата приветства с бурни възгласи отец Джеремая Мейс, който се качи на подиума. В момента Мейс беше най-радикалният чернокож свещеник в страната. По някакъв начин той винаги успяваше да се появи на местата, където назряваше расов конфликт. Пасторът вдигна ръце, подкани тълпата да запази мълчание и отправи гореща молитва към Всевишния. Призова го да отвори очите на заблудените души, управляващи щата Тексас, и да ги дари с мъдрост, за да сложат край на огромната несправедливост. Пасторът помоли Бог да изпрати чудо, което да освободи техния брат Донте Дръм.
Когато се върна, Бари наля още бърбън в чашите. Ръцете му трепереха.
— Стига с тези глупости — заяви губернаторът и изключи звука на телевизора. — Господа — продължи той, — искам да го пуснем още веднъж.
Те го бяха гледали многократно и съмненията им се стопяваха с всеки изминал път. Мъжете отидоха до другия телевизор в противоположния край на кабинета и Бари взе дистанционното.
Донте Дръм, 23 декември 1998 г. Седеше с лице към камерата, а на масата пред него имаше кутийка кока-кола и непокътната поничка. Наоколо не се виждаха други хора. Донте беше отчаян, изморен и уплашен. Говореше бавно и монотонно, като никога не поглеждаше директно към камерата.
Някъде отзад се чува гласът на инспектор Кърбър.
— Прочетоха ти правата, нали?
— Да.