След като стегнаха вратовръзките, закопчаха ръкавелите и облякоха саката си, тримата напуснаха кабинета. В коридора бяха посрещнати от екип охранители, повикани специално за случая. Мъжете слязоха по стълбите до приземния етаж и се бързо отправиха към Капитолия. Изчакаха на известно разстояние от тълпата, докато Джеремая Мейв приключваше пламенната си реч. Пасторът бе изпратен с бурни аплодисменти и се оттегли, като отправяше заплахи за възмездие. Когато губернаторът се качи на подиума, атмосферата се промени рязко. За момент присъстващите се смутиха от появата му, но щом чуха думите: „Аз съм Гил Нютън, губернатор на щата Тексас“, го засипаха с викове на недоволство.
Губернаторът продължи:
— Благодаря ви, че дойдохте тук и се възползвахте от правото си на мирен протест, заложено в Първата поправка към Конституцията. Бог да благослови Америка. — Последва още по-силна вълна на възмущение. — Нашата страна е велика, тъй като управлението й се базира на демокрацията, най-добрата система в света. — Отново освирквания. — Днес сте се събрали тук, защото вие вярвате в невинността на Донте Дръм. Аз дойдох, за да ви убедя в противното. Донте бе признат за виновен след справедлив процес. Той имаше отличен адвокат, но призна, че е извършил убийството. — Разгневените викове ставаха все по-гръмки и Нютън бе принуден да крещи в микрофона. — Случаят му бе разгледан от десетки съдии в пет различни инстанции, както щатски, така и федерални. Всички те взеха единодушното решение, че Донте е виновен.
Неодобрението стана нетърпимо и Нютън беше принуден да прекрати речта си. Той се усмихна самодоволно на тълпата, наслаждавайки се на своето преимущество. Когато шумът утихна, той се приближи до микрофона. С пълното съзнание, че думите му ще бъдат излъчени по всички вечерни новини в Тексас, губернаторът заяви драматично:
— Няма да отменя смъртната присъда на Донте Дръм. Той е чудовище. Извършил е ужасно престъпление!
Протестиращите изреваха отново и започнаха да се блъскат напред. Нютън помаха на камерите и се оттегли. Охранителите веднага го наобиколиха и го изведоха на безопасно място. Бари и Уейн ги последваха, неспособни да скрият задоволството си. Техният човек току-що бе разиграл поредната красива сцена, която несъмнено щеше да му осигури победа на следващите избори.
24
Последното хранене, последните стъпки, последните думи. Донте никога не бе разбирал смисъла на тези подробности. Защо хората отдаваха толкова голямо значение на храната, която човек поемаше, преди да умре? Тя нямаше да го успокои, нито пък да укрепи тялото му или да отложи неизбежното. Храната, както и всичките му органи скоро щяха да се превърнат в пепел. С каква цел се правеше всичко това? След като затворниците получаваха овесена каша години наред, защо им даваха любимите ястия часове преди екзекуцията?
Донте смътно си спомняше първите дни в отделението на осъдените на смърт и ужасяващата храна там. Майка му обичаше да прекарва дълго време в кухнята. Въпреки че използваше твърде много мазнина и брашно, Робърта отглеждаше зеленчуци и избягваше полуфабрикатите. Често експериментираше с различни подправки, а пилешкото и другото месо, което приготвяше, бяха изключително апетитни. Първото месно ястие, поднесено на Донте в отделението, беше парче свинско, лишено от всякакъв вкус. Той загуби апетит още в началото и никога не си го възвърна отново.
Сега, малко преди края, Донте можеше да си поръча истинско угощение, за което трябваше да бъде благодарен. Колкото и да беше странно, почти всички осъдени на смърт обмисляха добре последното си ястие. И бездруго нямаше какво да правят. Още преди дни Донте бе решил, че не желае да му сервират храна, която дори малко да напомня ястията на Робърта. Ето защо си поръча пица пеперони и чаша джинджифилова бира. В четири часа те бяха внесени в килията му от двама надзиратели. Донте не каза нищо. Беше дремал цял следобед, докато чакаше пицата и появата на своя адвокат. Надяваше се на някакво чудо, но щом стана четири часът, всичките му надежди изчезнаха.
В коридора, точно зад решетките, го наблюдаваха безмълвно един надзирател, един служител от затвора и свещеникът, който на два пъти бе поискал да говори с него. Донте бе отхвърлил предложенията му за духовна подкрепа. Не знаеше защо го наблюдават отблизо, но предположи, че целта им е да предотвратят евентуален опит за самоубийство. Не беше ясно как Донте би успял да се самоубие в килията. Ако бе получил възможността за подобно нещо, той би го направил още преди месеци. Сега му се искаше да го беше направил. Така вече щеше да си е отишъл и майка му нямаше да го види как умира.