Д-р Давидоф уточни:
- За полицията постъпката ти ще бъде чисто и просто отвличане и дори сексуално насилие.
- Сексуално.! - изписках аз.
Втренченият поглед на Дерек ме накара тутакси да затворя уста.
- Ти избираш, Дерек. Колкото повече усложняваш нещата, толкова по-зле за теб.
Дерек изсумтя и в същия миг д-р Давидоф изгуби играта. Ако се беше опрял на страховете
му, че ще нарани някого, би могъл да го убеди да се предаде. Но да заплашва самия него?
Както бе забелязал и Саймън, това беше съвсем различно нещо.
- Стой тук - прошепна Дерек. - Отивам да потърся изход.
Исках да възразя, да настоявам да му помогна, ала не можех да виждам в тъмнината като
него. Ако ще се препъвам, за да търся откъде бихме могли да избягаме, д-р Давидоф и
останалите тутакси щяха да дотичат и да ни заловят.
Останах.
43
След няколко минути Дерек се върна и мълчаливо ме поведе към задната стена, където
имаше счупен прозорец. Сигурно бяха запушили празнината с дъска, ала сега тя се
търкаляше на пода.
- Почакай.
Той отстрани счупеното стъкло от перваза и разчисти пред мен, за да се придвижа.
Запълзях напред, но ръкавът ми се закачи на останал на пода чиреп.
Недалеч от нас се затръшна врата.
- Клоуи? Дерек? Знам, че сте вътре. Вратата е строшена.
Дръпнах ръкава си да го откача и усетих остро ужилване. Стъкълцето издрънча на каменния под.
Катурнах се на пода и щом се съвзех, си плюх на петите към най-близкото прикритие -
чергилото над купа дъски. Наведох се и се мушнах отдолу, а Дерек ме изблъска навътре.
Придвижих се до мястото, където брезентът образуваше нещо като палатка. В мига, в който
си поех въздух, ръката над лакътя ми започна да пулсира, което ми подсказа, че стъклото ме бе
наранило сериозно.
- Имаш рана - прошепна Дерек, сякаш четеше мислите ми.
- Драскотина.
- Не е драскотина.
Хвана ръката ми и силно я дръпна. Прониза ме болка. За малко да изохкам. Беше тъмно и
не виждах, но усетих, че ръкавът ми е мокър. Кръв. Той я бе подушил.
Нави ръкава ми нагоре и изруга.
- Лоша ли е? - прошепнах.
- Дълбока. Трябва да спрем кървенето. Да я превържем.
Пусна ръката ми. Пред очите ми проблесна нещо бяло и аз осъзнах, че той си сваля тениската.
- Постой - казах аз. - Имаш само тази фланелка. А аз съм навлечена с дрехи.
Той извърна глава. Свалих си и трите блузи, като скърцах със зъби, щом материята се
допреше до раната ми. Припомних си, че преди да ми каже, че раната е лоша, аз почти не я
усещах.
Отново облякох двете блузи и му подадох тениската си. Той я разкъса и шумът проехтя в
мрака. Трябва да съм го погледнала притеснено, защото той каза:
- Наоколо няма никой. Чувам ги как претърсват склада.
Превърза ръката ми с парчетата плат. После вдигна глава, заслушан в нещо, и аз долових
слабия звук на нечий глас, последван от отговор.
- Сега всички са в склада - прошепна той. - Време е да тръгваме. Ще се помъча да уловя
мириса на Саймън. Следвай ме.
Дерек тръгна на зигзаг през вехториите, без да забавя ход. За щастие, аз бях зад него и той
не забеляза колко пъти си удрях коленете и лактите, когато заобикалях струпаните наоколо
предмети.
Най-после забави ход.
- Усетих го - прошепна и посочи с пръст към южния край на фабриката.
Зави нататък. Когато наближихме ъгъла, някаква фигура се мярна на вътрешния вход и
бързо се отдалечи. Саймън. Миг след това се появи Рей и лудо замаха с ръка, преди някой да
я дръпне назад - вероятно беше Саймън.
Хукнахме нататък и ги видяхме в дълбока и тясна ниша, която вонеше на цигарен дим и
приличаше на преддверието на главния вход.
- Какво правиш тук? - прошепна Рей и вторачи тревожен поглед в Дерек. –Нали трябваше...
- Промяна на плановете.
- Радвам се да те видя, брат ми - обади се Саймън и тупна Дерек по гърба.
- Бях започнал да се притеснявам, че Клоуи няма да ни намери. Сума ти хора са тръгнали да ни
търсят.
- Знам.
Саймън се премести към края, надникна да ни види, после се приближи до мен и ми
подаде раницата.
- Добре ли си?
Кимнах с глава, като гледах да не види ранената ми ръка.
- Имат пушки.
- Моля? - широко отвори очи Рей. - Няма начин. Никога няма да.
- С приспивателни стрелички - поправи ме Дерек.
- О! - кимна тя, сякаш този вид пушки бяха стандартно оръжие за преследване на избягали
деца.
- Кого видя ти? - попита Дерек.
- Ван Доп, Давидоф и Талбът, струва ми се, но не съм сигурен. От Джил няма и следа.