прага стоеше леля Лорън в къса хавлия и мокра коса.
- Клоуи? Божичко! Къде. - и отвори по-широко вратата. - Какво правиш тук? Добре ли
си? Наред ли е всичко?
Дръпна ме за ранената ръка и ме вкара вътре, а аз се помъчих да не трепна. Погледът се
премести върху Рей.
- Лельо Лорън, това е Рей. От Лайл Хаус. Трябва да говорим с теб.
Щом влязохме в къщата, представих ги една на друга. После . разказах цялата история.
Така де, редактирания вариант. Доста добре редактиран, без да се споменават зомбита,
магии и върколаци. Момчетата са възнамерявали да избягат и са ни поканили да тръгнем с
тях. Съгласили сме се просто така, за забавление - да се измъкнем, да се крием и после да се
върнем обратно. Знаех, че леля Лорън не я беше грижа за д-р Джил и затова включих в
разказа си частта, в която тя се бе нахвърлила върху мен в двора с безумните си обвинения.
После . казах за пушката.
Тя впери поглед в стреличката на малката масичка върху купчината списания „Ню
Йоркър". Страхливо я взе, сякаш очакваше да се детонира, и я обърна от другата страна.
- Това е стреличка с успокоително - изрече тя, а гласът . бе с една нотка по-висок от
шепот.
- И ние си го помислихме.
- Но. Стреляли са с това по вас? По вас?
- По нас.
Тя се облегна назад и кожената тапицировка под нея изскърца.
- И аз бях там, д-р Фелоус - обади се Рей. - Клоуи казва истината.
- Не, аз. - отправи взор към мене тя. - Вярвам ти, миличка. Просто звучи невероятно.
Това е толкова. - поклати глава тя.
- Къде намери Лайл Хаус? - попитах аз.
Тя премигна с очи.
- Къде го намерих ли?
- Как реши да ме изпратиш там? В жълтите страници на компютъра ли пишеше за дома?
Или някой ти го препоръча?
- Препоръчват го, Клоуи. И то много. Някой в болницата спомена за него и аз го проучих
най-обстойно. Процентът на деца, изписани с подобрение, е висок, получават горещи
благодарности от пациенти и техните семейства. Не мога да повярвам, че се е случило подобно
нещо.
Значи не съм попаднала в Лайл Хаус случайно. Домът е бил препоръчан. Дали това
означаваше нещо? Докоснах суичъра на Лиз и си помислих за нас - за всички ни. Нито един
дом за групово пребиваване на деца не би преследвал бегълците си с приспивателни
стрелички. Духът имаше право. Съществуваше специална причина, поради която се
намирахме в Лайл Хаус и сега, след като ми бе казала истината, леля Лорън се бе поставила в
рисково положение.
- Колкото до духовете. - захванах.
- Имаш предвид казаното от онази жена, Джил? - Леля Лорън хвърли стреличката
обратно върху списанията с такава сила, че купчината се срути и списанията се плъзнаха по
стъклената повърхност на масичката. - Очевидно самата тя има нужда от психиатрична
помощ. Да допусне, че можеш да общуваш с духове? Само една дума на борда и ще . отнемат
разрешителното. Ще е късметлийка, ако не я подведат под отговорност. Нито един човек,
който е с всичкия си, не би повярвал, че някой може да разговаря с мъртъвци.
Е, Клоуи, забрави за каквото и да е признание пред леля си.
Леля Лорън стана.
- Най-напред ще се обадя на баща ти, после на моя адвокат, а той ще си свърже с Лайл Хаус.
- Доктор Фелоус?
Леля Лорън се обърна към Рей.
- Преди да го направите, погледнете раната на Клоуи.
Леля Лорън я погледна и примря. Трябваше веднага да се зашие. Тя не разполагаше с
необходимото у дома си, а аз се нуждаех от пълно медицинско обслужване. Кой знае в какво
състояние бе раната ми, каква мръсотия и какви бактерии е имало на това стъкло? Докато
сменяше превръзката, леля ми ме накара да изпия цяла бутилка гетърейд, за да възстановя
изгубените течности в организма си. След десетина минути двете с Рей вече седяхме отзад в
мерцедеса, който излизаше от гаража.
Преди да стигнем до първия светофар, аз задрямах. Предполагам, че се дължеше на
предишните безсънни нощи. А колата на леля Лорън бе допринесла за това с познатия си
мирис на ягодов освежител и със седалките си от мека бежова кожа, върху която имаше
бледосиньо петно на мястото, където преди три години бях разляла нещо лепкаво. Отново у
дома. Отново в света на нормалното.
Знаех, че не е толкова просто. Че не съм се върнала към нормалния живот. А пък Дерек и
Саймън бяха все още някъде навън и аз се тревожех за тях. Но дори тревогата ми поизбледня
от подрусването на колата, сякаш беше останала назад, в предишния ми живот. В живота на