моите сънища. Някои кошмарни, други. не.
Бях вдигала мъртъвците, бях избягала от ръцете на злонамерен лекар, бях се промъкнала
през изоставени складове, отскубнала се от хора, които бяха стреляли по мен. В до болка
познатия автомобил всичко ми се струваше нереално - радиото бе настроено на местната
радиостанция, леля Лорън се смееше на забележката на Рей за избора . на музика, като каза,
че и аз съм . се оплаквала. Толкова познато. Толкова нормално. Толкова уютно.
И все пак, дори когато се унасях, аз се бях вкопчила за спомените от онзи мой друг живот,
в който мъртвите оживяваха, бащите изчезваха, магьосниците извършваха ужасяващи
експерименти и погребваха телата в мазето под къщата, а под пръстите на момчетата се
появяваха облаци мъгла, или пък се превръщаха във върколаци. Сега вече всичко бе
отминало и аз сякаш се пробуждах, за да открия, че не виждам повече никакви духове.
Пробуждах се с чувството, че съм пропуснала нещо, което би направило живота ми потруден,
но и по-различен. Приключение. Едно необикновено приключение.
Събудих се от разтърсването на леля Лорън.
Знам, че си уморена, миличка. Влез вътре и можеш да продължиш да спиш.
Клатушкайки се, аз излязох от колата. Тя ме хвана, а Рей помагаше.
- Добре ли е? - попита Рей. - Загуби доста кръв.
- Изтощена е. И двете сигурно сте много уморени.
После ме лъхна студеният въздух, аз се прозях и тръснах глава. Пред себе си различих
силуета на някаква сграда. Запримигах, докато фокусирах погледа си върху нея.
Правоъгълна, изградена от жълти тухли, с една-единствена едва забележима врата.
- Това ли е болницата?
- Не, това е попътна клиника. Обадих се в Градската болница, но спешната им помощ
била задръстена от случаи. Типично за неделната утрин. В промеждутъка между
огнестрелните рани в събота вечер и пияните шофьори, тук е цяла зоологическа градина.
Познавам един от лекарите, затова ще те приемат веднага.
Тя вдигна очи, когато дребна сивокоса жена се появи иззад ъгъла.
- О, ето я и Сю. Работи като медицинска сестра. Рей, Сю ще те отведе в чакалнята, ще ти
даде да закусиш и ще те прегледа.
Загледах жената, като се мъчех да фокусирам погледа си. Стори ми се позната. Когато се
спря да поговори с леля ми, осъзнах, че сигурно . е приятелка. Но дори след като си отиде,
нещо в помътнелия ми мозък започна да ме гложди, насочваше ме към някаква асоциация.
Едва когато влязохме, аз си спомних къде я бях виждала. Предишната вечер тъкмо тя се бе
хванала за оградата и ме бе повикала по име.
Извъртях се към леля Лорън.
- Тази жена.
- Сю, да. Медицинска сестра е. Ще се погрижи за.
- Не! Снощи я видях с мъжа, който стреля по нас.
Лицето на леля Лорън се сгърчи и тя ме прегърна през рамо.
- Не, миличка, това не е същата жена. Ти премина през какви ли не изпитания, объркана
си.
Отблъснах я.
- Не съм. Видях я. Тя ли ти препоръча Лайл Хаус? Трябва да се махаме от тук.
Измъкнах се от прегръдката . и се втурнах обратно към автомобила. Хванах дръжката на
вратата, но тя ме настигна.
- Клоуи, послушай ме. Трябва да.
- Трябва да изляза. - Задърпах вратата с две ръце, ала леля ми я държеше
здраво. – Моля те, лельо Лорън, ти не разбираш. Трябва да излезем от тук.
- Бихте ли помогнали на д-р Фелоус, моля? - проехтя глас от дъното на коридора.
Обърнах се и видях д-р Давидоф да крачи към нас.
Някакъв мъж го отмина и се насочи към мен със спринцовка в ръка.
- Няма нужда, Марсел - отсече леля Лорън. - Вече . дадох успокоително.
- Виждам, че . е подействало добре. Брус, погрижи се за Клоуи, моля те. Вдигнах поглед към
леля Лорън.
- Д-дала си ми успокоително?
Ръцете . ме обгърнаха.
- Ще се оправиш, миличка. Обещавам.
Аз се нахвърлих върху нея и я ударих толкова силно, че тя отстъпи назад. После се обърна към
д-р Давидоф.
- Казах ви да не се отнасяте към нея по този начин. Казах ви да оставите всичко на мен.
- Какво да ти оставят? - попитах аз, като бавно направих крачка назад и блъснах вратата.
Тя протегна ръка да ме хване, но аз я отблъснах.
- Какво да ти оставят?
Мъжът със спринцовката ме хвана за ръката. Помъчих се да се отскубна, но той заби
иглата в плътта ми. Леля Лорън пристъпи към мен с отворена уста. Някаква жена се носеше
по коридора и викаше д-р Давидоф.
- Тъкмо се събрахме на сутрешен рапорт, господине. От момчетата няма и следа.