- Изненада, изненада - обърна се леля Лорън към д-р Давидоф. - Кит добре ги е научил.
Щом излязат веднъж, ще продължат да бягат. Предупредих ви.
- Ще ги открием.
- Добре ще направите. А когато ги откриете, надявам се да се разправите добре с онзи
звяр, което трябваше да направите още преди години. Ще го третирате като побесняло куче.
Елате да видите какво е направил на Клоуи.
- Д-Дерек ли? - мъчех се да надвия действието на успокоителното. - Дерек не го е
направил. Сама се порязах.
Свлякох се надолу по стената и леля Лорън ме хвана. Опитах се да я отблъсна, ала ръцете
не ме слушаха. Тя им викна да побързат с носилката, после се надвеси над мен и ме стисна
здраво.
- Няма смисъл да го прикриваш, Клоуи - прошепна тя. - Ние знаем какъв е.
- Хвърли
поглед към д-р Давидоф. - Чудовище. Чието място не е.
Не чух последните . думи. Коридорът се размаза и изчезна.
Когато фокусирах погледа си, видях лицето ., надвесено над моето.
- Но няма да му позволим да нарани Саймън, Клоуи. Обещавам ти. Когато се събудиш, ще
ни помогнеш да намерим Саймън и да го приберем у дома. Знам колко е важен за теб. Важен
е и за нас. Всички сте важни за нас. Ти, Рейчъл, Саймън, Виктория. Вие сте специални деца.
Вие сте.
Всичко потъна в мрак.
47
Лежах будна и се взирах в стената. Нямах сили да се обърна и да се огледам. Не можех
дори да повдигна главата си от възглавницата. Усещах как успокоителното ме потиска и
отново ме унася в сън, но държах очите си отворени и не ги отлепвах от боядисаната в зелено
стена.
Леля Лорън ме беше предала.
Когато тя повярва, че съм се шляла из мазетата с Дерек, аз се бях почувствала предадена.
Спомних си колко бях ядосана и със свито гърло се помолих да се върна във времето, когато
си въобразявах, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи. Всичко се основаваше на
лъжа.
Тя е била лъжа. Нашата връзка е била лъжа.
Когато още като дете виждах караконджули в мазето, тя прекрасно е знаела, че виждам
духове. Майка ми е знаела и затова е настояла да се преместим.
Докоснах с пръсти медальона си. Дали това не бе нещо повече от глупав талисман, който
да ме пази? Дали майка ми наистина е смятала, че той ще ме закриля? Затова ли леля Лорън
настоя да го нося, докато съм в Лайл Хаус? Саймън ми бе казал, че некромантията е
наследствена. Щом и майка ми, и леля ми са знаели за духовете, сигурно съм го наследила по
тяхна линия.
Дали баща ми е бил наясно? Затова ли странеше от мен? Защото имам необикновени
способности?
Замислих се за майка ми. За катастрофата. За шофьора, който я бе блъснал и когото така и
не откриха. Дали наистина е било злополука? Или някой я е убил.?
Не. Стиснах здраво възглавницата и отпъдих мисълта от главата си. Не можех да допусна
мисълта ми да се рее на всички страни. Иначе щях да полудея.
Ще полудея.
Леля Лорън знаеше, че не съм луда, а ме остави да си мисля тъкмо обратното. Откара ме в
дом за групово пребиваване.
Дом, пълен с деца като мен, притежаващи свръхестествени способности
Когато леля Лорън заяви, че сме специални, тя включи в това число и Рей. Значи тя
наистина може да е полудемон. Ами Тори? Тя пък каква е? Знае ли майка .? Ако майка .
работи за тях, трябва да е наясно, а ако е наясно и въпреки това укорява Тори, че не се
подобрява.
Каква майка би го направила?
Но нали леля ми стори същото? Само че подслади горчилката с усмивки и прегръдки, а
това бе още по-лошо. Поне в момента се чувствах много, много зле.
Дали Лайл Хаус не беше мястото, където ни изпращаха, щом нещата се влошат? Затварят
ни вътре и ни дават лекарства, като се опитват да ни убедят, че сме психично болни? Но
защо? Нима истината не бе по-лесна за възприемане? Защо да не ни предупредят, докато сме
още млади, да ни подготвят, да ни научат да се контролираме?
От думите на Саймън бях разбрала, че така би трябвало да бъде. Казваш на децата си
истината, научаваш ги как да използват способностите си и да ги крият, преди да са
изгубили контрол над себе си.
Що за място беше Лайл Хаус?
Спомних си какво беше казал Саймън за баща си.
„Работеше за групата изследователи, лекари и учени със свръхестествени способности,
които се опитваха да облекчат живота на другите като тях."
После чух духа на вещицата, погребана в мазето:
„Сам Лайл ни обеща по-лек живот. Нали всички само за това копнеем? Безценна власт.
Виждаш ли, момиченце, научният прогрес се нуждае от експеримент, а експериментът се