засега.
Вторачих се в суичъра, като мислех за Лиз и за смъртта. За това, какво би било да си
мъртъв на шестнайсетгодишна възраст, да не изживееш останалата част от живота си.?
Стиснах очи. Нямаше време за емоции.
Претърсих стаята за камери. Не намерих нито една, но това съвсем не означаваше, че няма
такива. Ако ме видеха, че си говоря самичка, веднага ще се досетят какво върша, ще
помислят, че и аз като Лиз не мога да контролирам способностите си.
Или ще го направя, или няма. Изборът е мой.
Седнах на леглото със скръстени крака и със суичъра на Лиз в ръце, повиках я, както бях
викала и другите духове. Не беше нужно да се притеснявам, че ще вдигна мъртвите от техния
сън. Тук нямаше трупове. Поне така се надявах. Ала нямах никаква представа какво ме чака
зад вратата - може би там имаше лаборатория, може би телата на други като Лиз.
Нямах време.
Онзи дух в дома, некроманът, ми бе казал, че около Лайл Хаус има бариера срещу духове,
направена с магия. Вероятно и тук беше същото и аз се нуждаех от цялата си изключителна
сила, която той твърдеше, че притежавам.
Съсредоточих се толкова силно, че ме заболя главата, но нищо не се получи.
Затворих очи, за да си я представя по-добре, ала все поглеждах и не можех да фокусирам.
Накрая останах със затворени очи, като дадох всичко от себе си и си представих как
измъквам Лиз от етера и...
- Ехо! Къде съм?
Отворих очи и я видях - все още носеше нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките си
на жирафчета.
Лиз.
Не, духът на Лиз.
- Ало? - тя помаха с ръка пред очите ми. - Какво е станало, Клоуи? Няма нищо страшно.
Знам, че Лайл Хаус не прилича на увеселителен парк, но. - Тя се огледа и смръщи вежди. -
Но това не е Лайл Хаус, нали? Къде.? Божичко! В болницата сме. И теб са те вкарали тук.
Кога?
Тя запримига бързо и поклати глава.
- Карат ме да пия много гадни лекарства. Спя и сънувам, а щом се събудя, чувствам се
съвършено объркана. И на теб ли ти ги дават?
Къде е била Лиз през всичкото това време? Напъхана между двата свята? Едно бе сигурно.
Тя не знаеше, че е мъртва. И аз трябваше да го кажа.
Да, кажа ли? Няма начин. Тя е щастлива. По-добре да не знае.
И колко време, мислиш, ще измине, преди да го разбере? Не би ли трябвало тъкмо ти да го
съобщиш?
Не исках. Ама никак не исках да го правя. Но имах нужда от нея - тя трябваше да ми
помогне да избягам и да спася Рей, да предупредя Саймън и Дерек. Този път всичко
зависеше от мен, а за да им помогна, трябваше да направя нещо ужасно.
С треперещи пръсти се вкопчих в суичъра . и си поех дълбоко дъх.
- Лиз? Трябва да ти кажа нещо.
Поредицата за тъмните сили ще продължи.
Стиснах очи и си представих как измъквам Лиз от етера. Само още едно бързо дръпване и.
Нечий гърлен смях ме накара да скоча на крака. Извъртях се, но виждах само пустата стая.
- Т-ти не си Лиз.
Смехът се чуваше от всички страни, той се изви около мен и се завъртя -въртеше се все
по-бързо и по-бързо, докато накрая сякаш започна да изригва от всяко ъгълче на стаята.
- Кой си ти?
Смехът се превърна в злорад кикот. По здравата си ръка усетих топлина. Дръпнах ръкава си
надолу.
- Какво си ти?
- Сега въпросът ти е по-подходящ.
Топлият въздух ме погъделичка по бузата. Потърках я, като отстъпвах назад и накрая
опрях гръб в стената.
- Каква си ти, дете? Това е въпросът. Когато повика приятелката си, отговориха ти
духовете на хиляда мъртъвци, които си проправяха път към прогнилите си черупки и молеха
за милост. Знаеш ли къде са тези черупки?
- Н-не.
- В едно гробище. На няколко километра от тук. Хиляда трупа, готови да се превърнат в
хиляда зомбита. Огромна армия мъртъвци, които можеш да командваш.
- Аз не.
- Така е. Все още не искаш. Способностите ти имат нужда от време, за да узреят напълно.
И после? - Гърленият смях изпълни стаята. - Уважаемият д-р Лайл днес сигурно танцува в
ада и не усеща агонизиращите мъки, защото тържествува.
- Самюъл Лайл?
- Че има ли друг? Това е скъпият покойник, оплакан от малцина, дълбоко побърканият др
Самюъл Лайл - напевно отвърна гласът, докато се носеше покрай мен с топлата струя
въздух. - Създателят на най-приятната, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.
- М- моля?
- Малко от това, малко от онова - запя тя. - Дръпнеш отсам, щипнеш от там и виж какво
се получава. Съвършена топка енергия, която всеки миг ще избухне. -Гласът се приближи, в
ухото ми повя ветрец. - Има ли още такива като теб, дете? Сигурно. Малки магьосници и