- Аз-аз-аз. - с мъка отлепих очи от безплътната ръка. - Препънах се.
- Чуй. момиче. - шепнеше мъжки глас в ухото ми.
Лиз се върна няколко стъпала надолу, дойде при мен и постави длан върху ръката ми.
- Добре ли си? Бяла си като платно.
- С-стори ми се, че ч-чух нещо.
- Защо говори така? - попита Тори.
- Нарича се заекване - отвърна Лиз и ме стисна за ръката. - Не е кой знае
какво. И брат ми заеква.
- Брат ти е петгодишен, Лиз. Много хлапета заекват. Но не и петнайсетгодишните.
Тори се вторачи в мен.
- Забавена ли си?
- Какво?
- Ами, протаааакаш ли - тя разпери ръце, после отново ги прибра, - или свършваш
набързо.
Лиз се изчерви.
- Тори, това не е.
- Е, говори като малко момиченце, пък и видът . е такъв, значи.
- Имам затруднения в речта - обясних аз, като внимателно произнасях всяка дума, сякаш
тя бе от по-бавните. - Работя върху това.
- Справяш се страхотно - изчурулика Лиз. - Изрече цяло изречение, без да се запънеш.
- Момичета? - госпожа Талбът надникна през долната врата. - Нали знаете, че не бива да
се мотаете по стълбите? Някой може да пострада. Часът започва след десет минути. Клоуи,
все още чакаме документите ти от училището, така че днес няма да влизаш в час. Щом се
облечеш, ще обсъдим дневния ти режим.
В Лайл Хаус на дневния режим гледаха така, както на строевата подготовка във военен лагер.
Ставахме в 7:30. Закусвахме, вземахме душ, обличахме се и в 9:00 влизахме в час, където
ни обучаваха по индивидуални програми, определени от преподавателите, под ръководството на главната учителка, госпожица Уенг. В 10:30 - междучасие за междинна закуска, която, разбира се, бе много хранителна. После пак часове. Обедна почивка и обяд.
От 13:00 до 14:30 с двайсетминутна почивка в 14:30 - отново часове.
Някъде между часовете - времето не бе точно установено - провеждахме едночасова
индивидуална терапия с доктор Джил; днес след обяда, щях да я видя за първи път. От 16:30 до 18:00 имахме свободно време. нещо такова. Освен учене и терапия имахме и други задължения. Дори много, ако се съди по програмата. Те трябваше да се свършат през свободното време преди и след вечеря. Освен това ни мъчеха и с физически упражнения - трийсет минути дневно.
След леко похапване си лягахме в 21:00 и в 22:00 гасяха лампите.
Хранителни закуски? Терапия? Списък с къщните задължения? Задължителни упражнения?
Лягане в девет часа?
Без съмнение военният лагер бе по-привлекателен.
Мястото ми не беше тук. Със сигурност.
След като поговорихме, повикаха госпожа Талбът по телефона и тя се изстреля нанякъде с
обещанието да се върне, за да съставим дневния ми режим. Колко хубаво!
Седнах във всекидневната стая, за да помисля, ала бликащата отвсякъде пъстрота бе като
светлина, която заслепяваше очите ми и ми пречеше да се съсредоточа. Още няколко дни
сред жълтата боя и маргаритките и ще се превърна в щастливо зомби като Лиз.
Усетих, че ме прониза срам. Лиз ме бе накарала да се почувствам чакана и желана и не се
забави да ме защити от приятелката си. Ако да си весел е душевно заболяване, то тази болест
е нещо доста хубаво - във всеки случай по-добро от това да ти се привиждат изгорели хора.
Потърках се по врата и затворих очи.
Всъщност в Лайл Хаус не беше толкова лошо. Беше по-приятно, отколкото в тапицирани
стаи и безкрайни коридори, пълни с истински зомбита, тромави душевноболни пациенти,
упоени до такава степен, че дори не можеха да се облекат, камо ли да се изкъпят. Може би
се безпокоях от факта, че тук се създаваше илюзията, че си у дома си. Може би щях да се
чувствам по-щастлива на неудобната кушетка сред белите стени и замрежените с предпазни
решетки прозорци, където не се чуваха фалшиви обещания. Фактът, че не виждах решетки,
не означаваше че съм свободна .
Не би могло да е така.
Отидох до прозореца. Въпреки слънчевия ден той беше затворен. Зърнах и една дупчица, в
която вероятно е стояло резето. Погледнах навън. Много дървета, тиха улица, стари къщи,
издигнати върху огромни парцели. Никаква електрическа ограда. Никаква табела на
моравата, на която да пише: „Лайл Хаус - Дом за побъркани деца". Всичко
бе съвсем обикновено, макар да предполагах, че ако разбия стъклото с някой стол, алармата
тутакси щеше да се включи.
Но къде беше тази аларма?
Излязох в коридора, погледнах към входната врата и я видях да проблясва на стената. Не
бяха направили опит да я скрият. Да ни напомнят, казах си аз. Това тук може и да ви