и други такива. Но познавам едно момиче, което е много вътре в нещата. Харчи по-голямата
част от издръжката си за книги и дивидита. Знае наизуст цели диалози. -Погледна ме в
очите. - Мислиш ли, че нейното място е тук?
- Не. Повечето деца си падат по разни неща. Аз например си падам по киното. Знам кои
са режисьорите на научнофантастични филми, снимани още преди да се родя.
- Но никой не може да твърди, че това те прави луда. Ти си просто луда по киното.
Запленена си от него. Както например. - тя извади кибритената клечка от джоба си и я
размаха във въздуха - аз съм запленена от огъня.
Вратата на горната площадка изскърца.
- Момичета? - викна госпожа Талбът. - Още ли сте долу?
Преди да успеем да отговорим, стъпките . затрополиха по стъпалата. Когато сянката . се
показа иззад ъгъла, аз грабнах кибритената клечка от протегнатата ръка на Рей и я скрих в
блузата, която сгъвах.
- Рей? - повика я госпожа Талбът. - Часовете ти започват. Клоуи.
- Ще свърша тук и ще се кача.
Госпожа Талбът си тръгна. Върнах кибритената клечка на Рей и тя ми благодари, после
последва сестрата нагоре по стъпалата. Аз останах сама в мазето.
7
Метнах два чифта розово бельо, на които пишеше „Лиз", в съответната купчина и спрях. И
бельото на момчетата ли перяхме? Надявах се да не е така. Разрових се из купчината и като
открих само дрехи на Рей, Лиз и Тори, въздъхнах с облекчение.
- Момиче.
Мъжки глас над главата ми. Сепнах се, ала си наложих да продължа работата си. Тук
нямаше никой. Или пък, дори да имаше някой, не беше реален. Ето как трябваше да
реагирам. Не да подскачам като опърлена котка. А да не му обръщам внимание. Нека чувам
гласове, нека виждам въображаеми неща, но да ги игнорирам.
- Ела тук.
Гласът се движеше из помещението. Повдигнах във въздуха червени дантелени прашки с
надпис „Тори" и се сетих за малките си момичешки пликчета.
- Ела тук.
Помъчих се да се съсредоточа върху въпроса как да се снабдя с по-красиво бельо, преди да
е дошъл редът на някой друг да изпере моето, ала от усилията да се направя, че не чувам
гласа, ръцете ми се разтрепериха. Нека погледна. Само веднъж.
Хвърлих поглед наоколо. Нямаше никой. Въздъхнах и продължих да разпределям прането.
- Вратата, затворена.
Погледнах към затворената врата. Онази, която бях забелязала в началото и която бе
доказателство, че гласът, който чувах, бе плод на развинтеното ми въображение.
Че защо търсиш доказателства? Какво друго би могло да бъде?
Страхотно. Сега трябваше да пренебрегна и още един глас.
- Отвори вратата. нещо. да ти покажа.
Ха! Ето една класическа филмова сцена: „Ела, момиченце, ела да погледнеш какво има
зад затворената врата." Засмях се, ала звукът от смеха ми потрепери и се извиси във фалцет.
Хвани се здраво. Стегни се, иначе никога няма да те пуснат да излезеш от тук.
Погледът ми се стрелна към вратата. Приличаше ми на най-обикновен килер за провизии.
Ако наистина вярвах, че гласът е само в главата ми, тогава защо да не я отворя?
Отправих се нататък, като се насилвах да поставям стъпало пред стъпало със съзнанието,
че ако спра, ще изгубя самообладание.
- Така. идвай.
Хванах топчестата дръжка на вратата и усетих студенината на метала в дланта си.
- Отвори.
Бавно я завъртях. Тя направи четвърт оборот и спря. Поклатих я.
- Заключена - проехтя гласът ми из пералното помещение.
Отново я разтърсих, после рязко дръпнах дръжката. Вратата не помръдна.
- Ключ. намери. отключи.
Притиснах с пръсти слепоочията си.
- Вратата е заключена, така че се качвам горе - отвърнах аз.
Обърнах се и се блъснах в стена от здрава плът; за втори път през този ден изписках като
малко момиченце. Вдигнах очи и видях същото лице, което бе причина за писъка ми първия път.
Политнах назад и ако не се бях подпряла на вратата зад мен, щях да падна. Дерек не
направи опит да ме хване, а остана на мястото си, мушнал ръце в джобовете.
- С кого говореше? - попита.
- Със себе си.
- Ха!
- А сега ме извини, но.
Той не се помръдна от мястото си и аз тръгнах да го заобиколя. Той ми препречи пътя.
- Видяла си призрак, нали? - рече той.
За щастие, успях да се засмея.
- Не искам да те разочаровам, но призраци не съществуват.
- Ха!
Очите му огледаха пералното помещение - приличаше на ченге, което се озърта за избягал
затворник. Когато насочи очите си към мен, острият му поглед ме прониза до мозъка на костите.