все още обвиваше мозъка ми, лепкав и непроницаем, и не можех да се съсредоточа. През
венецианските щори нахлуваше слънчева светлина и караше жирафчетата върху лизините
чорапи да затанцуват, щом тя размърдаше пръсти.
- Снощи сънувах най-странното нещо на света - каза тя, като не откъсваше поглед от
краката си.
Аз си помислих: „И ти, както и аз."
- Сънувах, че ме откарват и аз се събуждам в болницата. Само че не върху легло, а върху
маса. Студена, метална маса. А там беше онази жена, облечена като сестра, с една от онези
маски на лицето. Беше се навела над мен. Когато отворих очи, тя подскочи. Лиз насочи поглед
към мен и леко се усмихна.
- Както правиш ти понякога. Сякаш я стреснах. Тя повика момчето, което беше там, и аз
попитах къде съм, ала те продължиха да си говорят. Бяха бесни, защото не очакваха да се
събудя и не знаеха какво да правят. Опитах се да седна, но ме бяха завързали за масата.
Тя сви полите на нощницата на топка в ръцете си и започна да я мачка.
- Внезапно спрях да дишам. Не можех да помръдна, не можех да викам и тогава. - тя
потръпна и обви ръце около себе си - се събудих тук.
Седнах в леглото.
- Ще ти помогна, Лиз. Съгласна ли си?
Тя се сви на леглото и опря брадичка в коленете си. Отвори уста, ала трепереше толкова
силно, че не можеше да произнесе нито звук. Аз се изправих, усетих леденостудения под под
краката си, прекосих стаята и седнах до нея.
- Искаш ли да се опитам да поговоря на полтъргайста ти?
Тя толкова енергично кимна с глава, че брадичката се удари в гърдите.
- Кажи му да престане. Кажи му че нямам нужда от помощта му. Мога сама да се грижа за
себе си.
Протегнах ръка към нейната. Видях пръстите ми да докосват ръката ., но не спираха да се
движат. Шаваха ли, шаваха. Преминаваха през ръката ..
Взирах се с ужас в тях и Лиз погледна надолу. Видя как ръката ми премина през нея.
И започна да пищи.
11
Паднах от леглото . и толкова силно се ударих в п ода, че острата болка ме прониза до
мозъка на костите. С мъка се изправих и видях, че леглото на Лиз е празно. Само на мястото,
където седях до преди малко, одеялото се бе набръчкало.
Бавно огледах стаята. Лиз беше изчезнала.
Изчезнала ли? Тя никога не е била тук. Снощи я бяха откарали. Не бях сънувала - от
тавана все още се стичаше гел за коса.
Притиснах с длани очите си и заотстъпвах назад, докато се ударих в моето легло, седнах и
си поех дълбоко въздух. Само след миг отворих очи. Около мозъка ми все още се увиваха
лепкавите нишки на съня.
Бях сънувала.
Не, не беше сън. Не беше плод на въображението ми. Не бяха халюцинации. Д-р Джил беше
права. Страдах от шизофрения.
Ами ако не е така? Ами ако Рей е права и аз наистина виждам духове?
Рязко разтърсих глава. Не, това беше лудост. Означаваше, че Лиз е мъртва. Пълни
глупости. Халюцинирах и трябваше да приема този факт.
Мушнах ръка под матрака си, измъкнах хапчето, което бях скрила там предишната нощ и
го глътнах без вода, така, на инат.
Трябваше да си вземам лекарствата. Да ги пия, за да се оправя, в противен случай щяха да
ме преместят в истинската лудница, както направиха с Лиз.
На закуска бяхме само двете с Рей. Тори бе още в стаята си и сестрите с
удоволствие я оставиха да си седи там.
Гребнах си от овесената каша и се престорих, че се храня. Продължавах да мисля колко
уплашена беше Лиз. Какъв ужас изпитваше при мисълта, че биха могли да я изпратят у дома
.. Как ми каза, че е сънувала, че е била завързана и не можела да диша.
Такива неща в реалния живот няма.
Но пък в реалния живот момичетата не могат да накарат шишенца да експлодират,
Халюцинации.
фотографии да падат от стените.
- Госпожице Ван Доп - започнах аз, когато тя влезе да сервира закуската на момчетата. -
За Лиз.
- Лиз е добре, Клоуи. На по-добро място е.
Думите . ме накараха да потръпна, лъжицата ми издрънча в купата.
- Бих искала да поговоря с нея, ако може - продължих. - Нямах възможност да се
сбогувам. Нито да . благодаря, задето ми помогна, когато пристигнах тук. Суровото лице на
госпожица Ван Доп се отпусна.
- Нужно . е време, за да се настани, но след няколко дни ще . се обадим и тогава ще
можеш да говориш с нея.
Стана ли ми ясно? Лиз е добре. А аз съм параноичка.
Параноя. Още един симптом на шизофренията. Потиснах пронизалия ме ужас. Сестрата тръгна
да излиза.
- Госпожице Ван Доп? Извинете, ъъъ, вчера говорих с госпожа Талбът да изпратя имейл