увреждания на гръбначния стълб. Медицинските експерти се опасяват, че той никога няма
да може отново да проходи."
На страницата бяха изброени още подробности, но думите изчезнаха и аз виждах само
пода, стелещ се под мен, когато Дерек ме запрати в другия край на пералното помещение.
Необикновена сила.
Пристъпи на насилие.
Няма да може да проходи.
Бяха отвели Лиз, задето хвърляла моливи и шишенца с гел за коса, а бяха оставили Дерек
тук? Огромен мъжага с история на насилнически прояви? С диагноза, която означаваше, че
не му пука кого наранява и колко болезнено е нараняването?
Защо никой не ме предупреди?
Защо не го затворят някъде?
Мушнах листите под матрака. Нямаше нужда да чета по-нататък. Знаех какво ще пише
там. Че е поставен на медикаменти. Че го рехабилитират. Че той им сътрудничи и през
времето, прекарано в Лайл Хаус, не е проявявал насилие. Че състоянието му е под контрол.
Светнах с фенерчето и отново видях белезите на ръката си. Следите от пръстите му бяха
станали морави.
16
Всеки път, когато се унасях, аз оставах приклещена в едно странно състояние между съня
и действителността, а умът ми пресяваше случилото се през изминалия ден, изкривяваше го
и го изопачаваше. Връщах се долу в мазето, Дерек ме хващаше за ръката и ме запращаше в
другия край на помещението. После се събуждах в болницата, а госпожа Талбът до мен ми
заявяваше, че никога няма да проходя.
Някой потропа на вратата и ме събуди, но аз зарових лице във възглавницата.
- Клоуи? - Госпожа Талбът отвори вратата. - Трябва да се облечеш и да слезеш долу.
Стомахът ми се сви. След като Питър и Лиз ги нямаше, нима бяха решили, че всички
трябва да закусваме заедно? Не можех да погледна Дерек в очите. Не можех и толкова.
- Леля ти ще намине към осем и ще те изведе на закуска. Трябва да си готова.
Пуснах възглавницата и станах.
- Бясна си ми, нали, Клоуи?
Спрях да мушкам с вилицата бърканите яйца в чинията си и вдигнах очи. Лицето на леля
Лорън, изкривено от притеснение. Тъмните полукръгове под очите . говореха, че не се е
наспала миналата нощ. По-рано нямаше да ги забележа, защото щяха да са покрити с грим и
щях да ги видя едва в закусвалнята на Дени на светлината на флуоресцентните лампи.
- За какво да съм ти бясна? - попитах.
Тя се засмя.
- Ами, не знам. Може би задето те пъхнах в дом, пълен с непознати, а после изчезнах.
Оставих вилицата си на масата.
- Не ти ме „пъхна". Училището настоя да ме настанят тук, а домът настоя двамата с татко
да не се появявате, за да свикна с обстановката. Не съм дете. Знам какво става.
Тя издиша толкова шумно, че заглуши боботенето на гласовете в препълнения ресторант.
- Имам проблем - продължих. - Трябва да се науча да се справям сама, защото вината не е нито
твоя, нито на татко.
Тя се наведе напред.
- Но не е и твоя. Разбираш го, нали? Състояние на организма. Не си направила нищо, за да го
причиниш.
- Знам. - Отхапах от препечената си филийка.
- Държиш се като напълно зрял човек, Клоуи. Гордея се с теб.
Кимнах с глава и отново отхапах от хляба. Семената от малиненото сладко хрускаха между
зъбите ми.
- О, донесох ти нещо. - Тя бръкна в чантичката си и измъкна торбичка за сандвичи. В нея
бе сложила колието с рубина. - Сестрите от дома ми се обадиха и ми
казаха, че си го искаш.
Баща ти беше забравил да го прибере от болницата, когато те изписаха.
Взех пликчето в ръка и напипах познатия камък през найлона, после . го върнах.
- Нека остане у теб да ми го пазиш. В дома не позволяват да носим накити.
- Не се тревожи, вече говорих със сестрите. Казах им, че е важно за теб и те се съгласиха
да ти разрешат да си го слагаш.
- Благодаря.
- Гледай да го носиш. Не искаме пак да изчезне.
Извадих колието от пликчето и си го сложих. Знаех че е глупаво суеверие, но с него се
почувствах по-добре. По-сигурна, предполагам. Напомняше ми за мама; беше нещо, което
бях свикнала да нося толкова много години, че без него се чувствах малко странно.
- Не мога да повярвам, че баща ти го е забравил в болницата - поклати глава леля ми. -
Бог знае кога щеше да си спомни, защото пак отлетя.
Да, моят татко си бе отишъл. Беше ми се обадил по мобилния телефон на леля Лорън да
ми обясни, че трябва незабавно да отлети за Шанхай по някаква неотложна работа. Тя му
беше бясна, но нямаше смисъл той да остава, щом аз живея в Лайл Хаус. Беше си уредил да