излезе в едномесечен отпуск, когато ме пуснат от тук и аз бих предпочела да е с мен тогава.
Леля ми говореше за плана си да заминем „по женски" в Ню Йорк, когато ме пуснат.
Нямах сърце да . призная, че по-скоро бих си останала вкъщи при татко, бих се шляла с
приятелки. Връщането ми към нормалния живот щеше да е най-хубавото отпразнуване на
освобождаването ми от Лайл Хаус.
Моят нормален живот.
Спомних си за призраците. Щеше ли животът ми отново да се върне към нормалния
ритъм? Щях ли аз да се върна към нормалния живот?
Погледът ми подскачаше от лице на лице. Имаше ли призраци тук? Как можех да разбера?
Какво ще кажа за онова момче отзад с риза на хевиметалист, който сякаш току-що бе
излязъл от телевизионната програма VH1, излъчваща предаване под названието „Обожавам
осемдесетте години"? Или старицата с дълга посивяла коса и с риза на вратовръзки? Или
пък облеченият в костюм мъж, който чака до вратата? Как мога да разбера, преди някой да
се е блъснал в тях, откъде да съм сигурна, че не са духове, които чакат да ги забележа?
Наведох поглед към портокаловия си сок.
О, ето ти едно предложение, Клоуи. През остатъка от живота си избягвай да гледаш
хората в очите.
- Е, приспособяваш ли се вече? Разбираш ли се с другите деца?
Думите . сякаш ме зашлевиха и ми напомниха, че имам по-важни проблеми от този с
духовете.
Усмихваше се, бе задала въпроса на шега. Очевидно е, че се разбирам с децата. Макар и да
не бях кой знае колко общителна, бях човек, на когото можеше да се разчита и който не
причинява неприятности. Вдигнах поглед към нея и усмивката . изчезна.
- Клоуи?
- Хм?
- Имаш проблеми с децата ли?
- Н-не. Всичко е н-наред.
Затворих уста и зъбите ми изтракаха. За всички, които ме познаваха,
заекването ми беше стресометър. Нямаше никакъв смисъл да настоявам, че всичко е наред, щом
дори не можех да изрека лъжата.
- Какво е станало? - Тя стисна вилицата и ножа си, сякаш бе готова тозчас да ги насочи
срещу виновника за състоянието ми.
- Няма ни.
- Не ми разправяй, че нямало нищо. Щом те попитах за другите деца, лицето ти така се
изкриви, сякаш се канеше да повърнеш.
- От яйцата е. Прекалих с горещия сос. Нямам проблеми с другите деца. -Очите . ме
пробождаха и аз разбрах, че няма да се отърва лесно. - Само едно дете, но не е толкова
важно. Не можеш да се разбираш с всички, нали така?
- Кое дете? - Тя отпрати с ръка сервитьора, който предпазливо се приближаваше с кафето
. в ръка. - Не обелвай очи, Клоуи. Тук си, за да си отпочинеш и ако някой те притеснява.
- Мога да се оправя.
Тя освободи приборите от смъртната си хватка, остави ги на масата и приглади
салфетката пред себе си.
- Не е там работата, миличка. В момента трябва да се погрижиш за толкова много неща.
Кажи ми кое е това момче и те уверявам, че повече няма да те притеснява.
- Той няма да.
- Значи е момче. Кое? Имате три момчета. не, вече са само две. Високото момче е, нали?
Видях го тази сутрин. Опитах се да се представя, но той ме отмина. Дарън, Деймиън.
Възпрях се и не я поправих. Вече ме бе измамила и ме бе накарала да призная, че
мъчителят ми е момче. Исках поне веднъж да си кротува и просто да ме изслуша, може би да
ме посъветва, но не да скача и да се втурва да ми оправя нещата.
- Дерек - каза тя. - Така се казва. Когато сутринта ме подмина, госпожа Талбът ми
обясни, че той си е такъв. Грубиян. Права ли съм?
- Ами той. просто се държи недружелюбно. Но нищо от това. Както вече ти казах, човек
не може да се разбира с всички, а останалите деца се държат добре. Едното момиче е малко
надуто като съквартирантката ми на миналогодишния лагер. Нали я помниш? Онази, дето.
- Какво ти стори този Дерек, Клоуи? - попита тя, като отказа да се остави да отвлека
вниманието . в друга посока. - Докосна ли те?
- Н-не, как ти х-хрумна?
- Клоуи - гласът стана рязък, тъй като пелтеченето ми ме издаде. - Не трябва да криеш.
Ако е постъпил неуместно с теб, кълна се.
- Не беше така. Просто разговаряхме. Докато го отминавах, той ме сграбчи за ръката.
- Сграбчил те е?
- Само за миг. Изплаши ме. И аз реагирах твърде бурно.
Тя се наведе напред.
- Не си реагирала твърде бурно. Щом някой те докосне, а ти не го желаеш, имаш право да
възразиш, да се оплачеш и.
Това продължи до края на закуската. Четеше ми конско за „неподходящото докосване",