- Забелязвам лека червенина, Тори, от блъсването е - каза госпожица Уенг.
- Тя ме изгори! Усетих го! Пак е скрила кибритени клечки някъде. Претърсете я.
Направете нещо.
- Защо ти не направиш нещо, Тори? - попита Саймън мимоходом, докато ни отминаваше. –
Например да . вземеш живота.
Тя се извъртя - не към него, а към Рей - и . се нахвърли, преди госпожица Уенг да я
сграбчи, за да я спре. Сестрите пристигнаха тичешком.
Да, Тори се бе върнала.
17
През първия час очаквах всеки миг госпожица Ван Доп или д-р Джил да влязат в стаята и
да повикат Дерек на „разговор". Трябваше да повярвам на леля ми. Когато се върнахме от
закуска, тя тихичко бе повикала госпожа Талбът настрана с думите, че искала да обсъди
напредъка, който съм отбелязала. Никой не си помисли нещо друго. А и никой не прекъсна
часа, за да измъкне Дерек навън.
Случката с Тори бе единствената неприятност в спокойната иначе утрин. Дерек
присъстваше на всички часове и не ми обръщаше внимание. Преди обяда отиде на сеанс с др
Джил. Когато се върна, аз чаках в коридора пред банята. Вътре, както винаги преди ядене,
беше Саймън. Не познавам друг човек, който толкова съвестно да си мие ръцете преди всяко
хранене.
Мислех да изтичам горе до момичешката тоалетна, но вратата на кабинета се отвори и в
рамката . се открои едрата тъмна фигура на Дерек. Стегнах се. Той излезе и ме погледна.
Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя - бях сигурна, че му се бяха карали.
Погледите ни се срещнаха. Той кимна, изръмжа нещо, което звучеше като „Здрасти!", и
тъкмо се канеше да ме отмине, когато вратата на банята се отвори.
Отвътре излезе Саймън с наведена глава. Като ме видя, мушна нещо в задния си джоб.
- Опа! Значи пак съм окупирал банята и ме чакате на опашка.
- Само Клоуи - Дерек отвори вратата, за да вляза. Изоб що не ми се сърдеше. Дори бе помил
от всякога. Леля ми трябва да се е справила чудесно. Трябваше да съм по-сигурна в нея.
Когато влязох, Саймън каза на Дерек:
- Хей, трапезарията е натам.
- Започвай без мен. Трябва да взема нещо от стаята.
Пауза. После:
- Почакай!
След което чух как Саймън последва Дерек нагоре по стълбите.
След обяда беше мой ред да изхвърля боклука. Житейски опит, казах си аз и взех завоя с
количката към бараката, като разгоних мухите, които искаха да видят отблизо какво карам.
Всичко бе житейски опит. Не се знаеше дали няма да ми се наложи да заснема някоя важна
сцена, в която главният герой извозва боклук с товарна количка.
Смехът ми литна из двора. Слънцето грееше, топлината му се разнасяше по лицето ми,
дърветата и нарцисите цъфтяха, вонята на гниещ боклук едва се усещаше от лекия полъх на
свежо окосена трева.
Доста добро начало на днешния следобед. По-добро, отколкото очаквах.
Спрях. Отсреща, в съседния двор, имаше призрак. Малко момиченце на не повече от четири години.
Сигурно беше дух. Играеше си самичко в двора. Носеше рокличка с набор -като сватбена
торта, изобилстваща с фльонги и панделки, с ленти, вплетени в извитите, като тирбушони
къдрици и фльонги върху лъскавите . лачени обувки. Сякаш самата Шърли Темпъл бе
слязла направо от киноафиша.
Изхвърлих торбите в бараката, където щяха да са на сигурно място, защитени от
крадливите животинки. Те тупнаха върху дървения под, ала момиченцето, което бе на помалко
от десет метра от мен, не вдигна поглед. Затворих вратата на бараката, заобиколих я и
се приближих до оградата, клекнах, за да съм на нивото на детето.
- Здравей - казах аз.
Момиченцето се намръщи, сякаш се чудеше с кого разговарям.
Усмихнах се.
- Да, виждам те. Много красива рокля. Като бях колкото теб на възраст и аз имах такава.
Тя колебливо ме погледна през рамо и се приближи.
- Мама ми я купи.
- И моята рокля ми я бе купила мама. Харесва ли ти?
Момиченцето кимна с глава и в тъмните му очи грейна усмивка.
- Сигурна съм, че е така. Аз обожавах моята. Ами.?
- Аманда!
Момиченцето подскочи назад, приземи се по дупе и изстена. Жена, облечена в памучни
панталони и кожено яке се втурна към него, ключовете в ръката . се
раздрънчаха, а задната
врата шумно се блъсна зад гърба ..
- О, Аманда, изцапа красивата си рокля. Трябва да променя датата на снимките.
Жената втренчено ме погледна, прегърна детето си и го поведе към къщата.
- Нали ти казах да не се приближаваш до тази ограда, Аманда? Никога не