разговаряй с
децата в съседния двор. Никога, разбра ли ме?
Не разговаряй с побърканите деца. Исках да извикам след нея, че ние не сме луди. Просто
взех детето . за призрак, това е.
Питах се дали има книги на подобна тематика. „Петдесет начина да различиш живите от
мъртвите, преди да те затворят в стаята с тапицираните стени." Ами да, сигурна съм, че
библиотеката е закупила това томче.
Можеше да съм единственият човек в света, който вижда духове. Дали не съм го
наследила, като например сините ми очи? Или съм го прихванала като вирус?
Трябва да съществуват и други като мен. Но как да ги открия? И бих ли
могла? Нужно ли беше?
Шум от стъпки - някой идваше. Жив човек. Вече си бях научила урока: призраците могат
да викат, да пищят, да говорят, но се придвижват безшумно.
Все още бях зад бараката и никой не можеше да ме види. Също като в мазето, само че тук
никой нямаше да чуе виковете ми за помощ.
Втурнах се напред, тъкмо когато една сянка заобиколи бараката. Саймън.
Той вървеше към мен, а лицето му бе потъмняло от гняв. Сърцето ми се сви, но останах
твърдо на мястото си.
- Какво им каза? - изрече думите бавно, хладнокръвно, сякаш се мъчеше да изглежда
непоколебим.
- Да съм казала ли?
- На сестрите. За брат ми. Обвинила си го в нещо.
- Не съм казала на сестрите ни.
- Тогава леля ти им е казала. - Той барабанеше с пръсти по стената на бараката. - Знаеш
за какво говоря. Ти си казала на нея, тя е казала на сестрите, после д-р Джил повика Дерек
на специален разговор преди обяда и го предупреди да не те закача. Ако те притесни отново, ще го махнат от тук.
- К-какво?
- Чакат само да им споменеш нещо и той си отива. Ще го преместят. -Вената на врата му
пулсираше. - Откакто е дошъл тук се държи идеално. А сега, най-неочаквано, след една
разправия с теб, получава предупреждение. Ако само те погледне странно, изчезва.
- Аз - аз - аз.
- Снощи между вас е станало нещо, така ли? Дерек се качи в стаята обезумял от страх.
Каза, че е разговарял с теб и е съсипан. Само това.
Изтъкнах истината - че не съм искала да го обадя. На закуска съм била мълчалива, леля
ми помислила, че съм разстроена. Ала това можеше и да означава, че съм много намусена и
че искам да изкопчи истината от устата ми.
Но отношението на Саймън ми изби рибата. Обвини ме, че съм си измисляла. Разни
истории и нечестно съм насочвала стрелите в неговия неразбран от никого брат.
- В ресторанта беше горещо - казах. - И аз си навих ръкавите нагоре.
- Какво?
Дръпнах ръкава на лявата си ръка и му показах четирите белега, тъмнолилави като
мастилени петна. Саймън пребледня.
- Леля ми поиска да разбере какво се е случило. Аз не . казах и тя ме прилъга да призная,
че е било момче. Срещнала Дерек сутринта и той се отнесъл грубо с нея, така че леля ми
реши, че сигурно е бил той. Не съм го потвърдила. Ако той е в беда, вината не е моя. Имам
пълно право да кажа на някого, но не го направих.
- Добре, добре. - Той потърка брадичката си, като не отлепваше очи от ръката ми. - Значи
той те дръпна за ръката. Така трябва да е било. Прав ли съм? Просто те е стиснал по-силно,
отколкото е очаквал.
- Запрати ме в другия край на помещението.
Саймън се опули и спусна клепачи, за да скрие изумлението си.
- Но не е искал. Ако беше видяла колко бе изплашен снощи, щеше да разбереш.
- И това го оневинява? Ако изляза извън кожата си и те смачкам от бой, няма да съм
направила кой знае какво, защото не съм искала, не съм го планирала.
- Ти не разбираш. Той просто.
- Права е - изпревари го Дерек. Гласът му идваше откъм ъгъла.
Свих се цялата. Нямаше как да го избегна. През очите на Дерек премина някакво чувство.
Съжаление ли? Вина? Но той премига и край - изражението изчезна.
Спря се зад Саймън - застана поне на метър и половина-два от мен.
- Снощи исках да поговоря с теб. Когато ти тръгна да излизаш, аз те дръпнах и. - той
сякаш се отдръпна, загледа се встрани.
- Ти ме запрати в другия край на помещението.
- Не. Да, права си. И преди го казах. Нямам извинение. Саймън? Да тръгваме.
Саймън поклати глава.
- Тя не разбира. Виж, Клоуи, Дерек не е виновен. Той е свръхсилен и.
- И ти не носеше криптонитната си огърлица - додаде Дерек, като изкриви уста в горчива
усмивка. - Да, много съм едър. Пораснах бързо. Може би и аз не познавам докрай силата си.
- Това не е. - започна Саймън.
- Не е извинение, както каза и ти. Искаш да стоя по-далече от тебе? Желанието ти ще бъде