на седмици, дори на месеци, тя е най-страхотната, най-хубавата, най-интересната игра,
която някога са имали и не престават да говорят за нея. Навсякъде я мъкнат със себе си. Но
идва ден, когато се запалват по друга джунджурия. Старата не се е повредила, нищо . няма.
Просто престава да е страхотна, защото не е нова. Е, такава е и мама.
Тя се обърна и тръгна към леглото.
- Само че при нея не става въпрос за джунджурии, а за деца.
- О!
- Когато са още малки, те са прекрасни. Но щом пораснат. вече не. - Рей седна на
леглото и поклати глава. - Да, вероятно съм твърде строга към нея. Така става понякога,
нали? Когато си малък, майка ти е страхотна и всичко, което прави, е страхотно, но
пораснеш ли. - тя млъкна и се изчерви. - Не, мисля, че не би могла да го знаеш. Извинявай.
- Няма нищо - казах и седнах на леглото си.
- Баща ти никога ли не се е женил повторно?
Поклатих глава.
- А кой се грижи за теб?
Докато вървяхме към класната стая, аз . разказах за леля Лорън и за неизброимите
икономки у дома, а описанията ми искрено я разсмяха и тя забрави за всичко друго. поне
за известно време.
Същия следобед по време на беседата с д-р Джил демонстрирах изпълнение, достойно за
„Оскар". Признах, че, както самата тя бе очаквала, аз съм мислела, че виждам призраци. Но
сега, след като съм чула диагнозата и приемам редовно лекарствата, вече разбирам, че съм
имала халюцинации. Съгласих се, че съм шизофреничка. И че се нуждая от помощ.
Тя изобщо не се усъмни.
Само трябваше да остана в ролята си една-две седмици и готово - щяха да ме освободят.
След часовете двете с Рей си написахме домашните в стаята с телевизора. Саймън мина
покрай вратата на два пъти и аз си казах, че вероятно иска да говори с мен, но когато
надникнах в коридора, той изчезна нагоре по стълбите.
Докато работех, все си мислех за онази мъгла, която се бе появила в двора. Ако и Дерек не
я бе видял, щях да я помисля за призрак.
Защо направи знак на Саймън да мълчи? Нима тъкмо Саймън по някакъв начин причиняваше
„халюцинациите" ми? С помощта на някакви специални ефекти?
Това със сигурност щеше да обясни призраците, които видях в училище -холографски
проекции на момче, което никога не бях виждала. Точно така.
Но нещо ставаше.
Или поне така ми внушаваше Дерек.
Като отказваше да ми обясни и отдаваше такова голямо значение на отказа си, Дерек се
стремеше да ме накара да правя точно това, което правех - да си блъскам главата, за да
разбера думите му. Искаше да отида при него, да го моля да ми отговори, та да ме измъчва още
повече.
Нямаше как Саймън или Дерек да сътворят призраците, които видях в училище, ала онази
мъгла бе добро начало за разсъжденията ми. Може би Дерек я бе сътворил. Ето защо Саймън
се бе противопоставил, а Дерек му каза да си затваря устата.
Дали Саймън се боеше от брат си? Преструва се, че го защитава и че двамата са най-добри
приятели, но имаше ли избор? Докато баща му отсъства, той е закопчан за Дерек.
А къде беше баща му?
Защо бе записал Саймън и Дерек в училище под фалшиви имена?
И защо Саймън изобщо бе тук, щом няма дори досие?
Твърде много въпроси. Трябваше да започна да намирам отговорите им.
След вечеря разтребвахме масата, когато госпожа Талбът влезе в трапезарията с някакъв
мъж, когото представи като д-р Давидоф, директор на борда, управляващ Лайл Хаус. Главата
му бе покрита с един-единствен пласт оредяла коса, носът му бе дълъг, а самият той бе
толкова висок, че непрекъснато се навеждаше, за да може да чува по-добре. С рядката си
коса и дългия си нос той приличаше да хищник със свита между раменете глава и с оченца
като стъклени мъниста зад очилата.
- Това сигурно е малката Клоуи Сондърс.
Той излъчваше фалшивата сърдечност на човек на средна възраст, който няма деца и на
когото и през ум не му минава, че съм вече на петнайсет и не може да ме нарича „малката"
Клоуи Сондърс.
Несръчно ме потупа по гърба.
- Харесва ми прическата ти, Клоуи. На червени кичури. Страхотно.
Той произнесе думата „страхотно", както аз изричам някоя испанска дума, когато не съм
сигурна в произношението . . Зад гърба му Рей обели очи, после застана пред него.
- Здравейте, д-р Ди.
- Рейчъл. О, извинявай, Рей, нали така? Още ли правиш бели?
Рей му се усмихна нахакано - специалната . усмивка за пред възрастните, на които държи да се
хареса.