- Вече не, д-р Ди.
- Браво. Клоуи, д-р Джил ме уведоми, че днес си направила истински фурор. Тя е много
доволна от напредъка, който отбелязваш и от бързината, с която навлизаш в
терапията и
приемаш диагнозата си.
Не знаех къде да се дяна от смущение. Намеренията му бяха добри, но аз не желаех да ме
хвали пред всички заради послушанието ми. Особено когато Дерек спира да яде, за да ме
наблюдава.
„Хайде, бъди добро момиче и тичай да си изпиеш лекарствата."
Д-р Давидоф продължи:
- Обикновено не се запознавам с младежите, преди да изкарат една пълна седмица тук, но
тъй като ти, Клоуи, напредваш с огромна бързина, не искам да те задържам по-дълго.
Сигурен съм, че нямаш търпение да се върнеш при приятелите си в училище.
- Да, господине - изимитирах нахаканата усмивка на Рей, като се направих, че не
забелязвам тежкия поглед на Дерек.
- Тогава ела да си поговорим в кабинета на д-р Джил.
Той постави ръка на рамото ми и ме поведе към вратата.
Тори ни се изпречи на пътя.
- Здравейте, д-р Давидоф. Новото лекарство ми действа страхотно. Вече съм добре.
- Много хубаво, Виктория.
Той разсеяно я потупа по ръката и ме изведе от стаята.
Днешната беседа приличаше на предишната, когато д-р Джил попълваше историята на
заболяването ми. Коя е Клоуи Сондърс? Какво . се е случило? Какво мисли за случилото се?
Бях сигурна, че би могъл да вземе отговорите от бележника на д-р Джил, а и днес тя
остана в дома до късно, за да присъства на разговора ни и цялата сцена сякаш бе взета от
полицейски екшън, в който детективът разпитва заподозрения, като му задава същите
въпроси, които му е задавал и предишния полицай. В случая не бе важна информацията, а
начинът, по който я изричам. Емоционалната реакция. Подробностите, които щях да съобщя
този път. Фактите, които щях да пропусна.
Въпреки фалшивата си сърдечност, д-р Давидоф бе началник на д-р Джил, което
означаваше, че е дошъл да инспектира работата ..
Д-р Джил седеше сковано и напрегнато, беше се навела напред и ме гледаше с присвити
очи, като попиваше всяка моя дума, всеки мой жест, сякаш беше студентка на изпит и се
боеше да не пропусне нещо важно от зададените въпроси. Д-р Давидоф не бързаше, поръча
кафе за себе си и плодов сок за мен, почиваше си в креслото на д-р Джил и се стремеше да
ме разговори, преди да започнем истинската беседа.
Когато ме попита, дали съм получавала халюцинации откакто съм в дома, аз потвърдих, че
на втората сутрин съм видяла ръка без плът, а по-късно същия ден съм чула глас. Не
споменах за вчерашния ден, но честно заявих, че днес всичко е наред.
Беседата премина без нито една засечка. Накрая той ми каза, че всичко е „добре, просто
добре", потупа ме по гърба и ме изведе от кабинета.
Когато минах покрай отворената врата на стаята с телевизора, погледнах вътре. Дерек
беше на компютъра с гръб към мен и играеше на някаква военна игра. Саймън също играеше
на своя Nintendo DS - беше се излегнал в креслото, преметнал крака през страничната му
облегалка.
Забеляза ме, изправи се и отвори уста, сякаш искаше да извика след мен.
- Ако ще ходиш за закуска, вземи ми една кока-кола - рече Дерек, без да откъсва поглед
от екрана. - Знаеш къде ги държат.
Саймън замълча, двамата си разменихме погледи. Брат му осигури идеално извинение да
се измъкне и да поговори с мен, ала той продължаваше да се колебае, сякаш усещаше, че в
това има някаква уловка или че Дерек го подлага на изпитание. Дерек нямаше как да знае, че
съм там, зад гърба му. И все пак Саймън отново се отпусна на креслото.
- Щом искаш кока-кола, сам си я вземи.
- Не те моля
да ми донесеш. Казах, ако отиваш натам.
- Не отивам.
- Така кажи. Какво ти има тази вечер?
Продължих надолу по коридора.
***
Открих Рей в трапезарията; бе разтворила тетрадките си върху масата.
- Нали имаш DS конзола? - попитах аз.
- Да. Но на нея е само Марио Карт. Трябва ли ти?
- Ако обичаш.
- Върху скрина е.
Отново минах покрай вратата на стаята с телевизора. Момчетата още бяха там и сякаш не
бяха помръднали, откакто ги зърнах последния път. Саймън и този път вдигна поглед.
Размахах конзолата на Рей и му направих знак. Той се ухили и дискретно повдигна палец
нагоре.
Трябваше да намеря място с обхват. У дома имах такава конзола и знаех, че мога да се
свържа с друга в радиус от петнайсет метра. Стаята с телевизора се намираше между
предния коридор и класната стая, където не разрешаваха да се мотаем. Но пък беше точно