помощ?
- Откъде.
Тутакси млъкнах. Сърцето ми лумкаше в гърдите, дишах забързано и тежко. Тъкмо бях
убедила д-р Джил, че вече съм приела диагнозата си. Въпреки голямото си желание да се
доверя на Саймън, нямах този кураж.
- Откъде знам ли? Та нали духовете се държат точно така с некромантите? Само ти
можеш да ги чуеш, а те все имат нещо за казване. Затова се навъртат наоколо, знам ли? - Той
сви рамене и подхвърли топката. - Не съм много наясно с техните особености. Всъщност
никога не съм виждал некромант. Знам само онова, което съм чувал.
Аз си поех въздух, после го изпуснах навън, като се преструвах, че думите му не се отнасят до
мен.
- Предполагам, че си прав. Очакваме духовете да постъпват с хората, които си мислят, че
могат да разговарят с мъртъвци, точно така. Медиуми, спиритисти, екстрасенси и тем подобни.
Той поклати глава.
- Да, медиумите, спиритистите и екстрасенсите наистина са хора, които си мислят, че
могат да говорят с мъртвите. Докато некромантите наистина могат да го правят. Предава се
по наследство. - Той се усмихна. - Като русата коса. Можеш да я боядисаш в червено, но под
боята тя си остава руса. Както можеш да не обръщаш внимание на призраците, но те ще
продължават да идват. Защото знаят, че ги виждаш.
- Не разбирам.
Той подхвърли топката във въздуха и я улови върху разтворената си длан. После
измърмори нещо. Тъкмо се канех да му кажа, че не го чувам, когато топката се вдигна във
въздуха. Левитация.
Ококорих очи.
- Знам, че е също толкова безполезно, колкото и онази мъгла - каза той, а очите му бяха
вперени в левитиращата топка, сякаш се бе съсредоточил докрай в нея. -Ако успея да я
повдигна на малко повече от пет-шест сантиметра, може би до този обръч, и всеки път
вкарвам кош, това вече ще е голяма работа. Но аз не съм Хари Потър, а и истинската магия не
действа по този начин.
- Това. магия ли е? - попитах.
Топката падна върху дланта му.
- Не ми вярваш, нали?
- Не, аз.
Той ме прекъсна със смях.
- Мислиш си, че е някакъв номер, че става дума за специален ефект. Е, кинаджийке,
вдигни си задника и ела да ме провериш.
- Аз.
- Ела тук - и той посочи къде да застана. - Провери дали има конци наоколо.
Приближих се още малко към него. Той изрече някакви думи, този път по-
високо, за да ги
чуя. Не бяха на английски.
Топката не се помръдна и той изруга.
- Нали ти казах, че не съм Хари Потър? Да опитаме отново.
Този път повтори думите по-бавно, очите му сякаш бяха залепнали за
топката. Тя се
вдигна на пет сантиметра.
- А сега провери за конци или жички, или каквото си мислиш, че може да я държи във въздуха.
Поколебах се, ала той ме подканяше и ме дразнеше, докато аз най-после се приближих и пъхнах
пръста си между топката и ръката му. Нямаше нищо - аз прекарах всичките си
пръсти оттам, после ги размърдах. Саймън улови ръката ми, аз се дръпнах и топката тупна
няколко пъти върху бетонната площадка и се търкулна в тревата.
- Извинявай - ухили се той, а пръстите му продължаваха да държат моите. -Не можах да
устоя.
- Да. аз съм голяма кокетка, както може би брат ти вече ти е казал. Как успя да. -
погледнах топката, която стоеше неподвижно в тревата. - Леле!
Той се усмихна още по-широко.
- Сега повярва ли ми?
Вторачена в топката, аз се мъчех да намеря някое друго обяснение. Нищо не
ми идваше на
ум.
- Можеш ли да ме научиш на това? - казах накрая.
- Не. Както и ти не можеш да ме научиш да виждам духове. Или го имаш вътре в себе си,
или.
- Нима играеш баскетбол в тъмното, Саймън? - провикна се глас от другия край на
двора. - Трябваше да ме повикаш. Нали знаеш, че винаги съм готова за малко.
Щом ме видя, Тори млъкна по средата на изречението си. Погледът се насочи към
ръката ми, която все още бе в неговата.
- Подскачане около коша - завърши мисълта си тя.
Издърпах ръката си. Тя се взираше в нас.
- Здрасти, Тори - поздрави я Саймън и вдигна топката от земята. - Какво има?
- Видях, че играеш и си казах, че може би ти трябва партньор. - Отправи поглед към мен,
лицето . бе безизразно. - Но виждам, че не ти е нужен.
- Трябва да влизам - казах. - Благодаря за указанията, Саймън.
- Не, почакай - той направи крачка след мен, после погледна към Тори. -Аха, добре.
Когато поискаш. Но вече е тъмно, нали? Сигурно е време за вечерната закуска.
И той бързо влезе в сградата.
Лежах в леглото и не можех да заспя. Но този път не заради кошмарните сънища, а заради