мислите, които се блъскаха в главата ми, тъй резки и настойчиви, че към полунощ аз
сериозно се замислих върху възможността да нападна кухнята - да грабна тубата с тиленол,
която бях видяла там.
Бях некромантка.
Етикетът, с който те бележат, би трябвало да ти донесе успокоение, но аз не бях сигурна,
че този е по-добър от предишния - „шизофреничка". Шизофренията поне бе познато и
прието от хората състояние. Можех да говоря за него, да получа помощ, да си вземам
лекарствата, от които симптомите биха могли да изчезнат.
Същите тези лекарства могат да замъглят симптомите на некромантията, но както и
Саймън отбеляза, ще е все едно да си боядисаш косата - отдолу тя си остава все същата.
Истинската ми природа ще чака мига, в който спра да вземам лекарствата си и неминуемо ще се
прояви.
Некромантия.
Откъде ли е дошла при мен? От майка ми? Ако е така, защо леля Лорън не знае нищо? От
баща ми? Може би не му е стигнал куражът да ме предупреди и затова в болницата
изглеждаше толкова виновен и от все сърце желаеше да ме зарадва и да ми осигури всякакви
удобства. Може пък нито родителите ми, нито леля ми да са знаели за това. Може да се
дължи на някой скрит ген, прескочил няколко поколения и кацнал при мен.
Саймън бе късметлия. Баща му сигурно му бе казал за магията, беше му показал как да я
използва. Завистта ми тутакси се изпари. Късметлия ли? И той бе затворен в дом за групово
пребиваване. Магиите му не можеха да ми помогнат на място като това тук.
Магия. Думата изникваше в съзнанието ми тъй лесно, сякаш вече я бях приела. Така ли беше?
И трябваше ли да я приема?
Дни наред отричах, че виждам призраци, а сега най-неочаквано бях повярвала в магии?
Трябваше да поискам да ми ги демонстрира отново и отново. Да даде някакво обяснение. Но
ето че се бях примирила и, осъзнала, че действително виждам мъртъвци, стана ми приятно,
че не бях единствената, която притежава странни способности.
Ами Дерек? Саймън каза, че Дерек бил необикновено силен. И това ли беше магия? Бях
усетила силата му. Бях прочела досието му, дори знаех че и специалистите бяха озадачени от
неговия случай.
Колкото и странно да звучеше, най-разумното обяснение бе и най-невероятното.
Съществуват хора с такива способности, но те се срещат само в сказанията и филмите. И ние ли
бяхме част от тях?
За малко да прихна в смях. Сякаш бях излязла от страниците на някоя
комедия. Хлапета със свръхестествени способности като супергероите. Супергероите ли? Точно
така. Но аз не мислех, че появата на духове и левитацията на баскетболни топки ще ни
помогне по някакъв начин да спасим света от злото.
Ако и Дерек, и Саймън имаха такива способности, така ли щеше да протече животът им -
залепени един за друг? Какво им бе казал баща им? Дали изчезването му нямаше нещо общо
с магиите? Затова ли момчетата бяха записани в училище под фалшиви имена и
непрекъснато се местеха? Така ли трябваше да живеем всички ние? Да се
крием?
Въпросите се щураха в главата ми и никой не искаше да излезе оттам, без
да е получил
отговор. а аз не можех да им дам отговори в два сутринта. Те се въртяха като
баскетболната топка на Саймън. Не след дълго можех да се обзаложа, че ги виждам -
оранжеви топки, които летят през главата ми, отиват и се връщат, мятат се ту напред, ту
назад, докато накрая потънах в сън.
Гласът сякаш разряза тежкото покривало на съня ми и аз скочих, като се мъчех да дойда на себе
си.
Огледах стаята, като дишах учестено и напрягах очи и уши. Наоколо бе тихо и спокойно.
Хвърлих поглед към Рей. Тя дълбоко спеше.
Сънувала съм. Понечих да си легна.
- Събуди се.
Шепотът долетя през открехнатата врата. Легнах и се борех с непреодолимото желание да
повдигна завесата по-високо.
Мислех, че вече няма да трепериш от страх. Това е планът, нали? Да не пренебрегваш
гласовете, а да получиш отговорите, да контролираш нещата.
Дълбока въздишка. Аз се измъкнах от леглото и отидох до вратата.
Коридорът беше пуст. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник на долния етаж.
Обърнах глава и зърнах белезникава сянка до затворената врата в дъното на коридора.
Килер, бих предположила аз преди. Каква беше тази работа с призраците и килерите в дома?
Тихо се промъкнах до вратата и я отворих. Нагоре в мрака водеха стълби. Таванът.