Ох, беше гадно като в мазето, може би дори още по-гадно. Нямаше да тръгна след
призраците.
Хубаво извинение.
Не е.
Не искаш да разговаряш с тях. Така е. Не искаш да научиш истината.
Страхотно. Трябваше да се справям не само с подигравките на Дерек, но и с вътрешния си
глас, който започна да звучи като неговия.
Поех си дълбоко въздух и прекрачих прага.
20
Плъзнах ръка по стената и затърсих електрическия ключ, но тутакси спрях. Добра ли беше
идеята? С моя късмет Тори сигурно щеше да тръгне към банята, щеше да види, че лампата на
тавана свети и да разузнае. щеше да ме открие и да види как си говоря самичка.
Не включих осветлението.
Заизкачвах се в мрака по стълбите, като с едната ръка се държах за парапета, а с другата се
подпирах на отсрещната стена.
Парапетът свърши и аз продължих напред в непрогледната тъма. Изкачих се. Лунната
светлина се процеждаше през малкото таванско прозорче, но щом спрях, за да дам
възможност на очите ми да свикнат с мрачината, успях да различа само бледите очертания на
предметите.
Вървях с протегнати напред ръце, за да не се блъсна в нещо. Препънах се и наоколо се
вдигна облак прах. Ръцете ми се стрелнаха към носа ми, за да заглуша кихавицата си.
- Момиче.
Замръзнах на място. Духът от мазето, онзи, който настояваше да отворя заключената
врата. Поех си дълбоко въздух. Който и да бе той, не можеше да ме нарани. Дори пазачът,
колкото и да се опитваше, само ме плашеше и нищо повече.
Тук аз имах думата. Аз бях некромантката.
- Кой си ти? - попитах.
- ...контакт. да мина през.
- Не мога да те разбера.
- …блокиран.
Нещо му пречеше да установи контакт? Остатъкът от хапчетата в организма ми?
- .мазето. опитай.
- Да опитам вратата ли? Забрави. Никакви мазета повече. Никакви тавани. Ако искаш да
ми кажеш нещо, направи го в стаите на долните етажи. Разбра ли?
- .не мога. блок.
- Да, блокиран си. Мисля, че ти пречи нещо, което приемам, но утре положението ще е
по-добро. Говори ми, когато съм в стаята си. Сама. Ясно?
Мълчание. Повторих изречението си, но отговор не последва. Стоях и треперех поне пет
минути, а после опитах за последен път. Когато той отново не отговори,
обърнах се към
стълбите.
- Клоуи?
Извърнах се с такава скорост, че се ударих в нещо, което стигаше до коляното ми, босите
ми крака остъргаха дървения под, разперените ми ръце шумно се удариха в покрива и
прашен облак ме обгърна. Кихнах.
- Наздраве - кикот. - Знаеш ли защо го казваме?
Кръвта зашумя в ушите ми, щом разпознах гласа. На метри пред себе си различих фигурата
на Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус отпред.
- Защото, когато кихнем, душата ни излиза през ноздрите и ако никой не каже „Наздраве",
дяволът може да я улови. - Отново кикот. - Поне така казваше бавачката ми. Интересно, а?
Отворих уста, но от нея не излезе и звук.
Тя се огледа и сбърчи нос.
- Това ли е таванът? Какво правим тук?
- Аз - аз - аз.
- Поеми си дълбоко въздух. Това винаги е помагало на брат ми. - Тя отново се огледа. -
Как се озовахме тук? А, да. Сеансът. Щяхме да правим сеанс.
- Сеанс ли? - учудих се аз. - Не си ли спомняш?
- Да си спомням ли? Какво? - намръщи се тя. - Добре ли си, Клоуи?
Не, със сигурност не бях добре.
- Ти. няма значение. Тъкмо разговарях с един мъж. Можеш ли да го видиш? Още ли е
тук?
- Хм, не. Само двете сме.
Тя опули очи.
- Духове ли виждаш?
- Д-духове ли?
- Клоуи?
Гласът прозвуча рязко и като се обърнах, видях, че госпожа Талбът си проправя път към
мен. Обърнах се към Лиз. Но от нея нямаше и следа.
- Клоуи, какво правиш горе?
- Аз-аз-аз. стори ми се, че тук има. мишка. Или плъх. Нещо се движеше и вдигаше шум.
- И ти разговаряше с това нещо? - на вратата се появи Тори.
- Н-не. Аз-аз.
- О, недей, съвсем сигурна съм, че те чух да казваш „дух". Определено
разговаряше с
някого. Изглежда състоянието ти не се е подобрило толкова, колкото твърдиш.
Госпожа Талбът ми донесе приспивателно и почака, докато го изпия. През цялото време
мълчеше, ала щом чух стъпките .. надолу по стълбите, казах си, че имах какво да разкаже на
д-р Джил и д-р Давидоф.
Бях провалила всичко.
Сълзи нахлуха в очите ми. Избърсах ги.
- Ти наистина можеш да виждаш духове, нали? - прошепна Рей.
Не казах нищо.
- Чух всичко. Дори не е нужно да си признаваш пред мен, нали?
- Искам да се махна от тук.