Ала този ден не се чувствах като нормално хлапе. Цяла сутрин си мислех за момчето на
улицата. Съществуваха сума обяснения. Загледала съм се в кутията за храна и не съм
разбрала накъде тича. Скочил е в чакащата го до тротоара кола. Или пък в последния миг е
свърнал в друга посока и се е слял с тълпата.
Беше напълно логично. Тогава защо мисълта за него продължаваше да ме разяжда?
- О, хайде, де! - каза Миранда, докато в обедната почивка се ровех в шкафчето си. - Ето
го. Попитай дали ще ходи на танци. Ще бъде яко!
- Остави я на мира - обади се Бет. Протегна ръка над рамото ми, грабна яркожълтата ми
кутия за храна и я размаха под носа ми. - Не разбирам как не я виждаш, Клоуи. Свети като
крушка.
- Трябва стълба, за да надзърне толкова нависоко - забеляза Кери.
Бутнах я с крак и тя се отдалечи със смях.
Бет обели очи.
- Хайде, бе, хора, размърдайте се, иначе няма да си намерим свободна маса.
Когато стигнахме до шкафчето на Брент, Миранда ме сръга с лакът в ребрата.
- Попитай го, Клоуи.
Ужким щеше да говори тихо, а всъщност го изрече на висок глас. Брент вдигна поглед. и
тутакси извърна очи. Лицето ми пламна и аз притиснах кутията до гърдите си.
Кичур от дългата тъмна коса на Кери падна на рамото ми.
- Истински шушумига - прошепна ми тя. - Не му обръщай внимание.
- Не, не е шушумига. Просто не ме харесва. Нищо не мога да направя.
- Виж сега - каза Миранда. - Ще го попитам от твое име.
- Не! - Стиснах я за ръката. - М-моля те!
Облото лице се сгърчи от възмущение.
- Божичко, какво бебе си! Вече си на петнайсет, Клоуи. Трябва да решаваш сама
проблемите си.
- Като например да звъниш на някое момче, докато накрая майка му ти каже да го
оставиш на мира ли? - обади се Кери.
Миранда сви рамене.
- Беше майката на Роб. Нали не го е казал той?
- Така ли? Повтаряй си го, колкото си искаш.
Това вече наистина разгорещи страстите. В такива случаи обикновено се намесвах и ги
карах да престанат, ала сега бях разстроена от онова, което Миранда бе казала пред Брент.
Кери, Бет и аз си говорехме за момчета, ала не бяхме много запалени по темата. Виж,
Миранда беше - имаше толкова много гаджета, че пръстите на ръцете . не стигаха, за да ги
преброи. Ето защо, когато започна да се мъкне с нас, необходимо бе и ние да си наречем по
някое момче, което уж харесваме. И без това се притеснявах, че не съм узряла, та ако тя
избухне в смях, щом . призная, че досега не съм ходила на истинска среща, щях ужасно да се
притесня. Ето защо и аз си измислих едно момче. Брент.
Очаквах, че ще е достатъчно само да спомена името му. Никакъв шанс.
Миранда ме издаде - каза му, че ми харесва. Бях ужасена. Е, почти. Част от мен се надяваше той
Да отвърне: „Страхотно! И аз я харесвам". Никакъв шанс. Преди това двамата
Понякога разговаряхме в час по испански. А сега той се премести и седна през две редици от мен, сякаш внезапно бях развила тежка форма на бромхидроза и цялата воня, та се не трая.
Тъкмо стигнахме до кафетерията, когато чух някой да ме вика по име.
Обърнах се и видях Нейт Боузиан да тича към мен - червената му коса светеше като фар в
тълпата. Блъсна се в едно момче от по-горните класове, извини се и продължи да се приближава
с ухилена физиономия.
- Здрасти - поздравих го аз, когато дойде до мен.
- Здрасти и на теб. Забрави ли, че Петри промени часа за сбирката на киноклуба? Днес по обяд ще обсъждаме авангардното кино. Знам, че обичаш високохудожествените филми.
Импровизирах изненада и отворих уста.
- Тогава ще им предам извиненията ти, че не можеш да присъстваш. И ще кажа на Петри,
че не искаш да режисираш онзи късометражен филм.
- Днес ли ще се вземе решение?
Нейт се заотдалечава заднешком.
- Може би. А може би не. Значи, ще кажа на Петри.
- Трябва да бягам - заявих на приятелките си и се втурнах да го настигна.
3
Както винаги, сбирката на киноклуба започна зад кулисите, където обсъдихме някои
финансови въпроси и изядохме закуските си. Внасянето на храна в аудиторията беше забранено.
Обсъдихме и късометражния филм, а аз бях включена в списъка на режисьорите -
единствената първокурсничка сред избраниците. След това, докато останалите гледаха
сцени от авангардни филми, аз обмислях възможностите да запиша прослушването на лента.
Измъкнах се преди края и се запътих обратно към шкафчето си.
Докато вървях натам, мозъкът ми продължаваше да работи. Внезапно ме присви стомахът