стане дом за групово пребиваване. При това принадлежаха на възрастни хора. Засега бях
доволна и от тази информация.
Докато работехме, попитах Дерек как ме бе открил. Отговори ми, че щом разбрал, че Тори
е останала в дома, се досетил, че е намислила нещо и отишъл да види как съм. Не каза как
точно ме е намерил, само сви рамене и изломоти нещо в смисъл, че когато не ме открил в
стаята ми, проверил „най - вероятните места".
Следваше въпросът: какво да правим с Тори?
- Нищо - рекох аз, подравних и втория гроб и избърсах треперещите си ръце.
- Хм?
Приятно ми бе да чуя, че този път той реагира така.
- Ще се държа, сякаш нищо не се е случило.
Дерек помисли малко, после кимна с глава.
- Да. Ако я обвиниш, положението ще се влоши още повече. По-добре не, обръщай
внимание. Да се надяваме, че ще се предаде.
- Да се молим
да се предаде - измърморих аз и запълзях към вратата.
- Тук има ли още чисти дрехи? - попита Дерек.
- В сушилнята са. Това е. Защо.? О, да. Добре е да не се появявам пред другите окаляна и
мръсна. - Заслизах по стълбата. - Повечето дрехи бяха твои, така че.
- Клоуи? Дерек? - В пералното помещение стоеше госпожа Талбът. - Какво правите тук
вие двамата? Дерек, нали знаеш, че не бива да. - Погледът . се спря върху мръсните ми
дрехи. - Боже мой, какво е станало с теб?
Нямаше смисъл да отричам, че сме влизали в ниското мазе, тъй като тя и без друго ни
видя да слизаме по стълбата, а аз бях цялата омацана с мръсотия. Придвижвах се с прибрани
един до друг крака, за да не се види мокрото петно. Удареното отзад на главата ми
пулсираше и аз говорех с мъка, докато молех Дерек да скочи долу. Той не искаше. Вероятно
нормата му за деня беше не повече от едно спасяване.
- Занимавах се с прането и Дерек слезе да търси.
Д-р Джил влезе в помещението. Отправих поглед към нея.
- Продължавай, Клоуи.
- Т-търсеше си ризата. Аз. нужен ми беше препарат за почистване на петна и тъй като не
намерих, отворих килера да погледна вътре, а Дерек рече, че обикновено е з-заключен.
Видяхме с-стълбата и ниското т-таванче, любопитството ни се разпали.
- О, обзалагам се, че сте били много любопитни - каза д-р Джил и скръсти ръце на
гърдите си. - Децата на вашата възраст изгарят от любопитство, нали така?
- П-предполагам. Тъкмо проучвахме.
- Сигурно сте проучвали - прекъсна ме д-р Джил.
Тутакси осъзнах какво си мислеше д-р Джил за нас двамата.
Макар да отричах, осъзнах, че тя ни предоставя идеалния изход от положението. Ако сведа
поглед и кажа: „Да, хванахте ни", те ще си обяснят нещата по техния начин и няма да има
смисъл да влизат в ниското таванче, където ще видят погребаните набързо в мръсотията
трупове.
Ако до мен стоеше Саймън, нямаше да се замисля нито за миг. Но Дерек? Не бях чак
толкова добра лъжкиня.
Ала нямаше никакъв смисъл. Колкото повече отричах, толкова по-уверени ставаха в
предположенията си. Д-р Джил вече беше решила. Ако видите момиче и момче на нашата
възраст в закътано и тъмно място, нима дълго ще се питате какво правят двамата там?
Дори госпожа Талбът изглеждаше убедена и неодобрително свиваше устни, докато се
оправдавах.
А Дерек? Той не каза и дума.
Щом ни пуснаха, аз бързо изтичах горе, за да си сменя джинсите, докато още никой не е
видял, че се бях напишкала. Опипах главата си - имах две подутини, големи колкото гъши
яйца: едното беше от Тори, а другото от стълба, в който се бях блъснала.
Върнах се долу и показах по-малкия оток на д-р Джил с надеждата, че ще я накарам да
повярва в историята ми - ето, виждате ли, дори се блъснах в някаква подпорна греда. Тя
дори не ме погледна, подаде ми тиленол и ми каза да си легна в стаята с телевизора.
Леля Лорън идвала насам.
- Не знам какво да кажа, Клоуи.
Леля Лорън почти шепнеше. Това бяха първите думи, които ми каза, откакто бе
пристигнала в Лайл Хаус. Бях я чула да се разправя с д-р Джил и сестрите и да ги пита как
така са допуснали Дерек близо до мен, въпреки че са обещали да внимават.
Но сега - гневът се бе изпарил.
Бяхме сами в кабинета на д-р Джил. Също като Тори и майка . предишния ден. Макар да
бях сигурна, че нашата среща нямаше да приключи със заплахи и обиди, знаех, че няма да се
почувствам по-добре, отколкото се бе почувствала Тори.
Леля Лорън седеше, изправила гръб, с ръце в скута, и въртеше пръстена си със смарагда.
- Знам, че си на петнайсет години. Дори досега да не си ходила на истинска среща с