момче, да, несъмнено проявяваш любопитство. В място като това тук, изолирана от
приятелите и семейството си, живееща заедно с момчета, съблазните да експериментираш.
- Не беше така. Изобщо
не беше така - обърнах се и я погледнах. - Открихме ниското мазе и Дерек искаше да го огледа,
така че и двамата си казахме: би било
страхотно!
- Значи си го последвала вътре? А после той какво ти направи? - Тя седеше неподвижно, а
разочарованието в очите . отстъпи място на ужас. - О, Клоуи, не мога да повярвам. Нима
си помисли, че обидите и насилието предишния ден означават, че те харесва?
- Какво? Не, разбира се. Дерек не е. Има грешка. Не ме е наранявал, нито е имал
подобно намерение. Станало е недоразумение.
Тя се пресегна и ме хвана за ръката.
- О, Клоуи, миличка, не. Не бива да се хващаш. Не бива да търсиш извинения за поведението му.
- Извинения ли?
- Може би това е първото момче, което ти е казало „Харесваш ми", и аз знам, че ти е
станало приятно, но той няма да е единственият, който те харесва, Клоуи. Просто е първият,
имал куража да ти го каже. По-голям е от теб. Възползвал се е от ситуацията. Мисля, че в
училище момичетата не се заглеждат по него и ето го сега с едно хубаво момиче, младо,
впечатляващо, затворен в.
- Лельо Лорън! - отдръпнах ръката си. - Господи, не е.
- Очаквах повече от теб, Клоуи. Много повече.
По лицето . разбрах, че тя нямаше предвид държането на Дерек към мен. Усетих странен
прилив на гняв. Разбира се, не можех да си позволя да се преструвам, че съм се шляла с него
на места, където никой не може да ни види. Чувствах се зле.
Как е изглеждал Дерек - това не беше моя работа. Очевидно разбираше всичко, но със
сигурност не правеше нищо, за да го отрече. Като по-голям той би трябвало да знае по-добре.
Леля Лорън ми четеше конско в смисъл, че за стоката не се съди по опаковката.
И най-малката мисъл да призная истината на леля ми Лорън се изпари. Щом погледнеше
към Дерек, тя виждаше нещастника, който бе нападнал нейната племенница. Не можех да я
убедя в противното, защото той наистина имаше вид на нещастник. Пък и нищо не можеше
да я убеди, че наистина виждам духове, защото аз имах вид на шизофреничка.
- Няма ли да кажеш нещо, Клоуи?
- Защо? - усетих студенината в тона си. - Опитах се. Но ти вече си решила. - Тя се
размърда на стола си, премести се в самия му край и съкрати до минимум разстоянието
между двете ни.
- Искам да чуя и твоето обяснение.
- Само защото съм в този дом, само защото съм „болна" не означава, че съм различна от
момичето преди седмица. Преди седмица ти щеше да си сигурна, че тук нещо не е наред.
Щеше да поискаш обяснение, преди да ме обвиниш в каквото и да е. Но сега?
- Изправих се. - Сега гледаш на мен като на умопобъркана.
- Клоуи, не мисля.
- Прекрасно знам какво си мислиш - отвърнах аз и излязох от стаята.
***
Леля Лорън ме последва навън, но аз не я слушах. Бях много ядосана. Дълбоко наранена.
Да си мисли, че се шляя в мазетата с първото момче, проявило интерес към мен? Наистина ме
жегна.
Един бог знае какво си е мислила, че правим. Бях сигурна, че въображението я бе
отнесло далеч след времето на първата целувка. Да си мисли, че след като „никога не съм
ходила на среща с момче", ще се „въргалям в мръсотията с непознат"? Беше обидно. Не,
повече от обидно. Това ме вбесяваше.
Нима леля Лорън не знаеше най-важното за мен? А ако не тя, кой тогава ще го знае?
Щом стана ясно, че нямаше да „се успокоя" и да разговарям с леля ми, дойде време за
следващата фаза. Процеса. Повикаха ме обратно в кабинета заедно с Дерек, другия
обвиняем, а д-р Джил и д-р Давидоф бяха съдията и съдебните заседатели. Делото се водеше
при закрити врати. В залата не допуснаха дори леля Лорън.
Не си направих труда да оспорвам причината, поради която сме влезли в ниското мазе.
Измъкнах се успешно с фразата: „О, Господи, не искам някой да си мисли, че съм такова
момиче!" Ако мислеха, че двамата с Дерек сме се въргаляли в мръсотията, тогава поне
нямаше да отидат на проверка и да видят обезпокоителните следи. или ако отидат, ще си
помислят, че знаят какво ги е причинило.
Независимо от мнението на леля Лорън, бях сигурна, че Дерек е също толкова ужасен от
предположението, колкото и аз. Когато д-р Джил се опита да изтръгне признание от него,
той само вдигна рамене и измърмори „както и да е", скръстил ръце и привел едрата си