фигура на стола, вирнал предизвикателно брадичка. И той като мен бе осъзнал, че няма
смисъл да спори, но пък и нямаше намерение да признава.
- Не за първи път вие двамата. се оплитате в разни истории - заяви накрая д-р Джил. - А
аз имам усещането, че няма да е за последен. Трябва да унищожим това още в зародиш и
единственият начин за това е да ви разделим. Един от двамата ще трябва да си тръгне от тук.
- Аз - изрекох и като чух отговора си, трябваше да помисля малко, за да осъзная, че е
излязъл от моята уста.
Луда ли бях? Да искам да ме преместят? Та нали вътрешно изпитвах дълбоки съмнения
относно едно подобно преместване?
Ала не се отказах. Ако един от двамата трябваше да си отиде, това трябваше да съм аз.
Колкото и да се страхувах да отида на друго място, не бих разделила Саймън и Дерек.
И все пак, очаквах Дерек да се противопостави. Не знаех поради каква причина - но със
сигурност не от кавалерско чувство. Би било справедливо, поне да започнеше да протестира.
Вежливостта го изискваше. което, предполагах, бе причината да не каже и дума.
- Никой никъде няма да ходи - тихо изрече д-р Давидоф. - Засега отправям забележка и
към двама ви. Но не правете така, че да ревизирам решението си. Ясно ли е?
На мен ми беше ясно.
30
Щом лекарите ни пуснаха, двамата с Дерек тръгнахме заедно към коридора. Опитах се да
се позабавя и вдигнах шум около въображаемото леке на блузата ми, за да не излезем заедно
и да избегнем неудобното положение. Той се паркира пред мен, кръстоса ръце на гърдите си
и нетърпеливо забарабани с пръсти по бицепсите си.
Припомних си как ме бе спасил. Би трябвало да съм му благодарна. И аз бях благодарна.
Въпреки че точно в този момент. не знам. Болеше ме главата и аз все още умувах над
отношението на леля ми към него, спомних си как той не оспори предложението ми да
изхвърлят мен, а не него от дома и как това ме бе жегнало. Засегнах се, без да го искам.
Но се засегнах.
- Какво толкова бършеш? - шепнешком попита най-после той.
- Едно леке.
- Нямаш никакво леке.
Изправих гръб, дръпнах блузата си надолу и я оправих.
- Защото го изтрих.
Помъчих се да го отмина. Той не помръдна.
- Трябва да поговорим - прошепна.
- Наистина ли мислиш, че идеята е добра?
- И Саймън ще присъства - отвърна той. - Само пет минути. Отзад на двора. Наистина мислех, че
няма да е никак уместно да се шляя с Дерек из двора, независимо от
присъствието на Саймън. Така че пет минути по-късно вече бях в стаята с телевизора;
излегнала се на дивана със слушалки в ушите, слушах любимата си музика от айпода и се
опитвах да не мисля за нищо.
Над главата ми премина нечия сянка и аз скочих. Пред мен, протегнала ръце, стоеше Рей.
- Спокойно, момиче. Това съм аз.
Измъкнах слушалките от ушите си.
Тя просна блузката си на един стол.
- Какво стана?
- Не е това, което си мислят всички.
- Добре де.
Рей се настани в другия край на дивана с подгънати крака, взе една възглавница в скута
си, за да . е по-удобно и зачака да чуе истината от устата ми. Познаваше ме по-малко от
седмица, а беше сигурна, че не съм се въргаляла с Дерек по мазетата.
- После ще ти разкажа - измърморих аз, - когато се качим в стаята.
- Няма да забравиш, нали?
Кимнах с глава.
- Добре. Е, как мина разговорът?
Разказах . за срещата си с лекарите и за леля Лорън.
- Едно е, когато непознати хора мислят, че си направила нещо, което всъщност не си
сторила. Те не те познават. Съвсем друго е, когато това става с хора, които би трябвало да те
познават. С човек, за когото си мислиш, че те познава - поклатих глава аз.
- Да, изпитвала съм го. В училище. Ако сгрешах, веднага ме закарваха при директора,
който ми четеше конско за изкушенията, на които сме подложени по улиците, и за това,
колко е важно да стоим в училище. Но, моля ви? Да сте прочели някъде в досието ми, че съм
се шляла с някоя банда? Или че не смятам училището за важно? Оценките ми са винаги повисоки
от средните и никога не бягам от час, така че отидете да четете конско на някой друг.
Тя гушна възглавницата и подпря брадичка в нея.
- Казвам си - те не те познават! Но после чувам същото и от устата на мама. И всеки път
тя ми напомня за приятелката ми Трина, която избяга на четиринайсет, влезе в някаква
банда и бе убита в случайна престрелка на улицата. Ало? Какво общо имам аз с това? Нали
тъкмо поради тази причина двете с Трина прекъснахме приятелството си? Аз не съм като нея.