достойнствата на ленти, които според данните от рейтингите, нито той, нито аз би трябвало да
сме гледали.
- Той е с най-добри специални ефекти - заяви Саймън, - не го съди.
- Ами да, колкото повече експлозии, толкова по-завоалирани са дупките в сценария,
които иначе са толкова големи, че биха погълнали цял камион.
- Сценарий ли? Че това е филм за зомбита.
Беше се проснал на пода, където ми демонстрираше „сцената на смъртта" на едно страшно
осакатено зомби. Аз лежах на дивана и го гледах.
- Нека отгатна - предложи той. - Имаш намерение да напишеш сценарий за първия
некомерсиален филм за зомбита, чиято премиера ще бъде на Съндаун.
- Сънданс. Не. Нима съм споменавала, че ще режисирам некомерсиален филм? -
потръпнах. - Застреляй ме веднага.
Той се ухили и седна на пода.
- Ще си го отбележа. Без некомерсиални филми. Не че се каня да напиша или да
режисирам какъвто и да е филм. А ти какво искаш да правиш? Да пишеш сценарии, или да
режисираш?
- И двете, ако е възможно. Да напишеш сценарий означава да съчиниш историята, но ако
искаш разказът ти да оживее, ще трябва да го режисираш, защото в Холивуд режисьорът е
всичко. А сценаристите? Имената им едва се разчитат на екрана.
- Значи, режисьорът е върхът на сладоледа.
- Не, върхът на сладоледа е студиото. Режисьорът е кралят. Студиото е Господ. Правят
неща, които могат да продадат, нещо, което да пасва на четирите им малки квадранта.
- Квадранти ли?
- Четирите главни демографски групи. Момчета и момичета, разделени на млади и стари.
Ако уцелиш и четирите наведнъж, ще създадеш блокбъстър и ще направиш студиото
безумно щастливо. Това обаче не става при филмите за зомбита, колкото и да са страшни.
Той се потупа по корема.
- Откъде знаеш всичко това?
- Може да съм отраснала в Бъфалоу, но съм добре осведомена. Абонирана съм за списания
като „Варайъти", „Криейтив скрийнрайтинг", за цял куп материали по въпроса, чета блогове
в интернет. Ако искам да вляза в този бизнес, трябва да го познавам. Колкото по-отрано го
опозная, толкова по-добре.
- О, Господи! Аз дори още не знам какъв искам да стана.
- Ще те наема за ефектите с дим и мъгла.
Той се засмя и погледна зад мен.
- Здрасти, брат ми. Надиша ли се на свеж въздух?
- Исках да поговорим - Дерек обхвана с поглед и двама ни. - С двамата.
- Ами тогава вземи си стол и сядай. Темата на нашия разговор е филми за зомбита. -
Саймън хвърли поглед към мен. - Още ли сме на тази тема?
- Така мисля.
- Филми за зомбита ли? - произнесе Дерек бавно, сякаш не е чул добре. Лицето му
помръкна и той заговори с тих глас. - Нима сте забравили какво стана днес?
- Не сме. Затова сме захванали темата. - Саймън ми се ухили. - Нещо близко до случилото
се .
Дерек понижи още глас.
- Клоуи е в опасност. Грози я сериозна беда. А вие се мотаете и си плямпате за разни филми ?
- Мотаем ли се? Плямпаме ли си? Ама, че думи избираш. Наситени с емоция. Ще ни
обясниш ли? Много добре знам какво стана и какво би означавало то за Клоуи. Но небето
няма да падне, ако не го обсъдим на мига, Чикън Литъл. - Протегна се. -Мисля, че в
момента имаме нужда от време, за да поохладим страстите.
- Да поохладим страстите? Доста се стараеш в тази насока, нали?
Аз се изправих.
- Ще видя дали Рей има нужда от помощ. За делата си.
Саймън седна.
- Почакай. Почти свършихме. - После се обърна към Дерек. - Нали?
- Да. Продължете. Не се тревожете. Сигурен съм, че татко всеки миг ще влезе през вратата
и ще ни спаси. Ами ако и той е в беда? Ако и той се нуждае от помощ? Е, тогава става лошо,
щото ще са нужни усилия, а ти си твърде зает... с охлаждане на страстите. Саймън скочи на
крака. Дерек не помръдна от мястото си. За миг двамата се изправиха един срещу друг, после Саймън ме побутна към изхода.
- Да вървим.
Аз се подвоумих и той беззвучно изрече: „Моля те". Кимнах с глава и двамата излязохме.
Докато вървяхме по коридора, хвърлих поглед към Саймън. Лицето му бе твърдо,
безизразно. Видя, че го гледам и се опита да се усмихне, сякаш да ме увери, че не се сърди на
мен.
- Госпожо Талбът - извика той. - Може ли пак да изляза? Да пострелям в коша, преди да
се е стъмнило?
- Разбира се, миличък.
Почакахме на вратата. Тя излезе от кухнята, като си бършеше ръцете в кърпата и набра
кода на таблото. Едва тогава погледна към нас и видя, че Саймън не е сам.